Десетата зала

пише любовните си писма, всяко по-страстно от предишното, до любимата си Елоиз, която все

още се намираше в убежището си в Аржантьой.

Беше изключително плодовит. Любознателността му, острата като рапира интелигентност

и безграничната му енергия го караха да оспорва, проучва и разтърсва установената мисъл до

основите ѝ. И всеки път, когато духът му униваше или темпото се забавяше, той излизаше с

плетената си кошница из полета и ливади да събира билки и ягоди за голямо забавление на

останалите монаси, които нямаха представа какво прави той с растенията.

Абелар имаше нещо като своя лична троица, която заемаше всичките му мисли -

теология, философия и Елоиз. Относно първите две малцина имаха достатъчно ум, за да

премерят сили с него или да споделят интелектуалните му наклонности. Относно третото всеки

мъж можеше да разбере копнежите му.

Елоиз, милата Елоиз си остана любовта на живота му, пътеводната светлина на далечно

възвишение, която го приканваше да се върне у дома. Но тя беше сложила булото и дрехата и

сега цялата ѝ преданост бе към Христос. Можеха само да си разменят писма, в които изливаха

страстта си един към друг.

Нито той, нито Бернар от Клерво биха могли да си представят, че нововъзникналата

враждебност на духовника към Абелар ще изгради моста, който щеше да обедини злочестите

любовници.

Когато напусна Руак и се завърна в Клерво с излекувано тяло и разстроен дух, Бернар

горчиво съжаляваше за решението на брат си Бартомио да не се откаже от дяволското вариво.

Сега обвиняваше най-много Абелар за развоя на събитията, защото никой от участниците в

цялата тази история не беше с по-обхватен ум и по-убедителен от евнуха. Горкият му брат

беше само една пионка в ръцете му. Истинският злосторник бе Абелар.

Именно затова той използва своята все по-разширяваща се сфера на влияние, за да държи

под око монаха ренегат, и когато в ръцете му попадна трактата на Абе лар върху Светата

Троица, той се хвана за изказаните ереси, както ги виждаше, и настоя да бъде призован на

папския събор в Соасон през 1121 г., за да отговаря лично за писанията си.

Там Бернар гневно го запита дали не твърди, че Отец, Син и Свети Дух са отделни и

всеки от тях съществува поотделно? Нима Единственият Бог за него е само абстракция? Да не

би дяволското вариво да го е лишило от ум?

С доста голямо задоволство Бернар научи по-късно, че Абелар бил принуден от папата да

изгори книгата си и да се върне в немилост в „Сен Де ни―. Горчивите семена бяха посети.

Монасите от манастира сметнаха за нужно да се отърват от Абелар и ереста му и той заживя

като отшелник в едно затънтено селце в околностите на Троа, известно като Ферьо-Кинси. Там

заедно с малка група последователи основа нов манастир, който нарече „Оратория на

Параклета―. Параклет - Свети Дух. Пръч ка в окото за обвинителите му.

Мястото подхождаше на Абелар. Беше затънтено, недалеч имаше хубав извор,

плодородна почва и достатъчно дървен материал за построяването на църква. И за негова

радост, в околностите се срещаха в изобилие упойващи лози, див ечемик и бодливо грозде.

Когато основните части на манастира бяха построени и имаше параклис и квартири, той

направи нещо, което не би могъл, ако не беше абат на това място - извика Елоиз.

Тя дойде от Аржантьой в теглена от коне каруца в компанията на няколко монахини.

Макар и облечена в простата дреха на сестра, Елоиз бе също толкова пленителна, колкото

я помнеше.

Бяха заобиколени от последователите си и не можеха да се прегърнат. Докосване на ръце,

нищо повече. Беше достатъчно.

Абелар забеляза, че разпятието ѝ е по-голямо от тези на спътничките ѝ.

– Значи вече си приора - отбеляза той.

– А ти - абат, сир - изтъкна тя.

– Явно сме достигнали до високи постове - подигравателно подхвърли той.

– За да служим по-добре на Христа - каза тя и сведе очи.

През нощта отиде при нея в малката къща, която бе построил. Тя протестира. Заспориха.

Погледът му бе безумен, говореше много бързо и отнесено, беше убедителен, но говореше

припряно, без прекъсванията на нормалния разговор. По-рано същата вечер бе пил от чая на

просветлението. Не беше нужно тя да научава това. Времето го притискаше. Скоро

настроението му щеше да се пресече, а той не искаше тя да го вижда в това състояние.

Умът и езикът ѝ бяха остри и хапливи както винаги. Кожата ѝ беше по-бяла и от най-

финия мрамор в салона на чичо ѝ Фюлбер. Много малка част от нея се показ ваше изпод грубата

целомъдрена дреха. Той я бутна на леглото и се хвърли отгоре ѝ, като я целуваше по шията и

бузите. Тя го отблъсна и го укори, но после отстъпи и също го целуна. Той задърпа грубата

тъкан, която я покриваше до глезените, и оголи бедрата ѝ.

– Не можем - изстена тя.

– Ние сме съпруг и съпруга - задъхано избъбри той.

– Вече не.

– Все още да.