Десетата зала

това един от учениците на Абелар се бе изкашлял в лицето му и беше посял охтиката в

дробовете му.

Няколко седмици след събора в Санс той се разболя. Отначало се появиха треската и

нощните изпотявания. След това дойде ред на пристъпите раздираща кашлица. Зелените храчки

от дробовете му придобиха розов оттенък, после се изпъстриха с червени жилки, докато не се

превърнаха в алени изблици. Апетитът му изчезна като водата в пресъхнал кладенец. Теглото

му намаля.

Изгуби дори желание за червения си чай.

Почитаемият Пиер, абат на Клюни, стар колега и благодетел, се намеси, когато Абелар

премина през манастирските порти, настоявайки да продължи към Рим за аудиенция със светия

отец.

Пиер му забрани да пътува и го накара да пази лег лото. Издейства от Рим смекчаване на

присъдата и прекърши дори желанието на Бернар да го преследва, когато му каза, че Абелар

умира. Нима по-нататъшното гонение на монаха не е безсмислено и жестоко, попита той, при

което Бернар въздъхна дълбоко и се съгласи.

През зимата и в началото на пролетта силите продължа ваха да напускат Абелар. Пиер

смяташе, че приоратът Сен Марсел, който бе дъщерен на Клюни, е по-спокойно място с повече

грижовни ръце и Абелар беше изпратен да умре там.

На поляната се появи процесия монахини на коне. А прилската вечер бе ветровита.

Мъжете в лагера зарязаха приготвянето на храната и се изправиха на крака. Чу се мърморене.

Порив на вятъра свали качулката на жената, която яздеше с изправен гръб на седлото, и от несе

воала ѝ. Тя имаше дълга сива коса, сплетена на дълга плитка.

По-късно през деня настъпи внезапна суматоха и група мъже от кралската гвардия

властно влязоха в приората. Бартомио ги посрещна, размени няколко думи с капитана им и

пребледня.

– Кога? - попита той.

– Не е много далеч зад нас. Може би с лед час. А ти кой си?

– Брат му - промълви Бартомио. - Аз съм братът на Бернар от Клерво.

Един от войниците отвори вратата и Бернар излезе от изящната си карета. Изглеждаше

блед и изпит. Беше на петдесет и две, но изглеждаше по-възрастен. От тежестта на високия

пост и годините спартански живот кожа та му бе станала отпусната и жълтеникава, крайниците

му бяха сковани от артрит. Огледа критично дрипавия лагер на поклонниците и насъбралите се

духовници и книжници, мъже и жени.

Дали и аз ще имам толкова обожатели преди да умра, помисли си той. После попита

заповеднически на висок глас:

– Кой ще ме отведе да видя Абелар?

Бартомио го приближи. Погледите на двамата се срещнаха за момент, но Бернар поклати

глава и се извърна, ала после отново се взря в него.

– Здравей, Бернар.

За миг се ядоса на това фамилиарничене. Той бе абат на Клерво. Папските легати търсеха

съветите му. Беше седял до папите и сегашният свети отец ценеше мнението му повече от

мнението на всеки друг. Той беше основател и благодетел на Ордена на тамплиерите. Бе

изцерил тежките разпри в Църквата. Кой е този монах, че си позволява да се обръща към него

по име?

Отново се вгледа в очите му. Кой е този човек?

– Да, аз съм - каза Бартомио.

– Бартомио? Не може да си ти. Ти си млад.

– Има и друг, още по-млад. - Бартомио се обърна към лагерния огън. - Нивар, ела тук.

Нивар пристигна тичешком. Бернар не го бе виждал половин живот, но най-малкият му

брат би трябвало вече да е прехвърлил четирийсет. Не можеше да бъде този висок и мускулест

младеж пред него.

Тримата се прегърнаха, но прегръдката на Бернар бе несигурна и предпазлива.

– Не се вълнувай. Всичко ще ти бъде обяснено, братко - рече Бартомио. - Побързай, ела да

видиш Абелар, докато още диша.

Когато Бернар и Бартомио влязоха в къщата, Елоиз се обърна да сгълчи натрапниците, но

разбра, че е пристигнал високопоставен човек.

Изправи се и се опита да целуне пръстена на Бернар, но той я подкани да продължи

бдението си.

– Ваше преосвещенство, аз съм...

– Ти си Елоиз. Игуменката на „Параклет―. Зная за теб. Чувал съм за ума и благочестието

ти. Как е той?

– Отива си. Елате. Още има време.

Елоиз докосна кокалестото рамо на Абелар.

– Събуди се, скъпи. Дошли са да те видят. Твоят стар... - Погледна въпросително към

Бернар.

– Да, наречи ме негов стар приятел.

– Старият ти приятел Бернар от Клерво е дошъл да бъде с теб.

Немощната, подобна на пухтене кашлица показа, че се събужда. Бернар изглеждаше

шокиран от вида му - не защото беше кожа и кости, а защото изглеждаше толкова млад.

– И Абелар също! - изсъска той.

Бартомио стоеше в ъгъла, скръстил ръце на гърдите си. Кимна.

Абелар успя да се усмихне. Беше се научил да шепне, използвайки повече гърлото си,

отколкото диафрагмата, за да не предизвика пристъп на кашлица.

– Да не си дошъл да пуснеш тежест на главата ми и да ме довършиш? - пошегува се той.

– Дойдох да изразя уважението си.

– Не винаги си давах сметка, че ме уважаваш.

– Като човек имаш цялото ми уважение.

– А възгледите ми?

– Те са друг въпрос. А и вече приключихме с тези спорове.