Десетата зала

Абелар кимна.

– Запозна ли се с Елоиз?

– Едва сега.

– Тя е добра игуменка.

– Сигурен съм.

– И добра жена.

Бернар премълча.

– Обичам я. Винаги съм я обичал.

Абатът се усмихна смутено.

Абелар помоли двамата с Бернар да останат насаме и когато Елоиз и Бартомио се

оттеглиха, му направи знак да приближи.

– Мога ли да ти кажа нещо като приятел на приятел?

Бернар кимна.

– Ти си велик човек, Бернар. Изпълняваш всички тежки религиозни задължения. Постиш,

бдиш, страдаш. Но не понасяш лесните - ти не обичаш.

Старецът се свлече на стола до леглото и очите му се напълниха със сълзи.

– Любов. - Произнесе думата, сякаш беше на няка къв чужд език. - Може би си прав, стари

приятелю.

Абелар му намигна лукаво.

– Прощавам ти.

– Благодаря - отвърна Бернар с нотка на веселие. - А искаш ли ти да се изповядаш пред

мен?

– Не съм сигурен, че ми е останало време да изповя дам всичките си грехове. Не сме се

виждали от онази нощ в Руак, когато пийнахме малко чай.

– Да, чаят.

Абелар получи пристъп на кашлица и изцапа кърпата с кръв.

– Нека да ти разкажа за чая - рече той, след като отново овладя дишането си.

Два дни по-късно Абелар беше мъртъв.

Елоиз откара тялото му обратно в „Параклет― и го погреба на една малка могилка недалеч

от параклиса.

Самата тя доживя до дълбока старост и през 1163 г., според собствената ѝ воля, беше

погребана до него, сигурна, че двамата ще почиват вечно един до друг.

28.

Вторник, по обяд

Пътуването до Пале Роял беше кратко и не даде на Люк много време да размишлява

върху чутото току-що.

Възможно ли бе да има връзка между ръкописа от Руак и хаоса и касапницата от

настоящето? Как можеше чудатият разказ на един монах от дванайсети век за от вари и

монашески интриги да премине през столетията и да засегне неговия живот?

Когато приключи с превеждането от латински, Исак беше много развълнуван.

– Знаеш ли, Люк, не зная за какви бъркочи и варива пише Бартомио, но независимите

сведения на очевидец за романа между Абелар и Елоиз са безценни - каза той.

– Трябва да си сложа търговската шапка. Ако ръкописът се намери, с най-голямо

удоволствие бих посредничил за продажбата му на някой музей или на държавата.

– Надявам се да се намери. Но така или иначе, решението ще бъде на манастира. Томът е

негова собственост.

Исак кимна и обеща на Люк, че ще се свърже с него веднага щом получи нов дешифриран

текст. Разбраха се да се видят и на вечеря. Щяха да ядат и пият в памет на Юг. И двамата

искаха този прощален помен.

За пореден път се опита да открие Сара по телефона - това вече се бе превърнало

обсебващ и безплоден на вик. Обедният трафик не бе натоварен. Плас дьо ла Конкорд бе широк

и великолепен както винаги. Погледна разсеяно кокалчетата на ръката си. Зачервяването бе на -

маляло още повече; новите хапчета определено дейст ваха. Чувстваше се едва ли не виновен, че

ги гълта. Бяха загинали хора. Сара беше изчезнала, а той се грижеше за някаква си

незначителна инфекция. Ядоса се на себе си и в следващия миг гневът премина в меланхолия,

сякаш някой бе превключил някакъв физиологичен ключ. Скри лице в длани и разтърси глава,

за да пропъди демоните. Но не можеше да си позволи да се въргаля в собственото си нещастие.

Имаше работа за вършене.

Морис Барбие се беше съгласил веднага да се срещне с него. Този човек се беше сраснал

с преструвките си. Докато Айнщайновата коса и вратовръзка го бяха кара ли да изглежда

донякъде като денди на средна възраст, на стари години започнаха да му отиват. Кабинетът му

в министерството също беше израз на несъзнателната му показност - претъпкан с най-различни

архаични артефакти и предкласически произведения на изкуството, заети от хранилищата на

Лувъра, екстравагантен спектакъл, който с напредването на възрастта започваше да изглежда

все по-малко нелеп.

Барбие беше спокоен и сериозен. Сложи ръка на рамото на Люк и го поведе към

позлатения шкаф с питиетата.

Люк се отпусна, когато видя, че ще бъдат сами.

– Мислеше си, че ще поканя и Марк Абенхайм ли? - попита с лукава усмивка Барбие.

– Честно казано, да.

– Твърде много те уважавам, за да ти играя политиче ски номера. Той дори не знае, че си

тук.

– Имам нужда от помощта ти - каза Люк.

– Стига да мога, ще направя каквото и да било.

– Върни ми пещерата.

Барбие отпи деликатно от шерито си и погледна към масивната етруска урна в ъгъла,

сякаш търсеше сила от изобразените върху нея копиеносци.

– За съжаление, това не мога да направя.

И тогава Люк разбра, че е изгубил. Макар и натъжен, Барбие изглеждаше непреклонен.

Но Люк не можеше просто да се предаде, да си допие питието и да си тръг не. Трябваше да се

бори.

– Морис, не вярвам да си приел на сериозно глупостите, че нещастията по време на

разкопките са резултат на неизпълнени задължения или некадърно ръководство!

– Държа да знаеш, че не вярвам в това.

– Тогава защо?