Десетата зала

– Защото в случая се сблъскваме с проблема за възприятието срещу реалността. Имиджът

на Руак беше опетнен пред и още да успеем да го изградим. Нито една статия в списанията и

вестниците няма да пропусне да спомене смъртните случаи. Ще се появят идиотски писания в

интернет за проклятието на Руак. Нещастията засенчват важността на археологическите данни

и ми е трудно да се справя с това. Самата госпожа министър нареди оценяване на условията за

безопасност на обекта и, между другото, ще бъдеш разпитван от повече юри сти и чиновници,

отколкото можеш да си представиш. С това искам да кажа, че възприятието се е превърнал о в

реалност. В губеща позиция си.

– Не се и съмнявам, че Абенхайм е оформил тази позиция в министерството - с

отвращение отбеляза Люк.

– Разбира се, че той. Няма да те лъжа и ти казвам, независимо дали ще ми повярваш или

не, че се застъпвах за теб - докато махалото не се люшна твърде далеч. Така че - да, накрая

гласувах за отстраняването ти. Безпокоя се за бъдещото финансиране. Пещерата е по-важна от

отделния човек, бил той и нейният откривател.

– Да не смесваме една трагедия с друга. Сърцето ми и без това вече е разбито.

Изгубването на Руак направо ще го разкъса.

Още една глътка шери, после чашата бе оставена на масата.

– Съжалявам.

Люк стана и взе куфарчето си.

– Има ли някакъв начин да променя решението ти?

– Би било истинско чудо.

Люк се върна в хотела си. Имаше повече време да убива до вечерята, отколкото му се

искаше. Просна се на леглото и извади записките, които си бе водил по вре ме на превода на

Исак.

Споменаването на червения чай.

Бодливо грозде, див ечемик и упойваща лоза.

Отново и отново.

Подобно на страдащ от амнезия, който излиза от мъг лата на забравата, Люк си спомни за

последния разговор в понеделник сутринта, преди животът му напълно да се разпадне. В

коридорите на болница „Нъфилд―, до радиологичното отделение. Фред Прентис. Бяха ра зго-

варяли за дивия ечемик и някакъв вид гъба. После дойде обаждането на абат Мено. И адът.

Какво друго беше научил Прентис за тези растения?

Номерът на болницата беше отпечатан на изписаните шишенца антибиотици. Набра го и

помоли да го свържат със стаята на д-р Прентис. Съдейки по нараняванията му. би трябвало все

още да е хоспитализиран.

– Прентис, казвате? - повтори болничният оператор.

– Да, доктор Фред Прентис.

– Мога ли да попитам дали сте роднина?

– Да, зет съм му - излъга той.

След дълго чакане телефонът отново зазвъня. Някаква жена се представи за главна сестра

на ортопедията и го попита дали той се интересува за д-р Прентис.

Предпазливият тон на гласа ѝ го разтревожи. Жената отново го попита дали е роднина.

– Негов зет съм.

– Разбирам. Направи ми впечатление френският ви акцент. Не можем да даваме сведения

на всекиго.

– Разбира се. Сестра му се омъжи за французин. Случва се и в най-добрите семейства.

Шегата не я накара да се засмее.

– Би трябвало да съм ви срещала в понеделник вечерта, когато го приеха.

– Не. Видях го само в травматологията.

– Просто един френски господин дойде да го види вечерта, това е.

– Не съм бил аз. Има и други французи. Е, мога ли да говоря с него?

– Съпругата ви не поддържа ли връзка с него?

– Не. Тя е в Азия. Помоли ме да се обадя.

– Е, много съжалявам да ви съобщя, но доктор Прентис почина през нощта във вторник.

Умът му така и не възприе напълно останалите ѝ думи. Предполагаема белодробна

емболия. Случвало се при обездвижени пациенти с травми в краката. Останала с впечатление,

че бил приятен човек.

Успя да попита сестрата дали е виждала американка на име Сара Мелъри в отделението.

Не, не си спомняла никаква американка.

Затвори и отново опита всички телефони на Сара, на бираше номерата по памет, толкова

често ѝ беше звънял. Паниката го стегна за гърлото.

Прентис.

Поредната смърт.

Поредната нямаща нищо общо с останалите инциденти смърт?

Кой е онзи „французин―?

Къде е Сара, по дяволите?

От сутринта не беше проверявал електронната си поща. Може пък да имаше съобщение

от нея с някакво прозаично обяснение. Имала нужда да се усамоти. Отишла да види

семейството си в Америка. Нещо такова.

Пощата му беше пълна с нови съобщения, но нито едно не беше от Сара или от

приятелката ѝ от Осълстън Стрийт. Тогава забеляза имейл от шефа ѝ Майкъл Мофит, директор

на Археологическия институт. Отвори го развълнувано.

Мофит беше получил съобщението на Люк. Нямал представа къде е Сара, но изпитал

безкрайно облекчение, когато не открил името ѝ в списъка на жертвите or Руак, публикуван в

пресата. Бил загрижен не по-малко от Люк и щял да направи нужните допитвания до коле гите

от института.

С други думи, нищо.

Люк прегледа останалите писма. Имаше едно от Марго. С тема СНИМКИТЕ НА ЮГ

Нямаше сили да го отвори.

Или което и да било друго. Тъкмо когато се канеше да излезе от системата, един от

имейлите привлече не удържимо вниманието му. МАЛКО ДОБРИ НОВИНИ ЗА РАЗСЕЙВАНЕ