Десетата зала

НА МРАЧНОТО НАСТРОЕНИЕ. От Карин Велцер.

Съобщението беше за малката човешка кост, която бяха открили в Залата на растенията.

Фаланга от пръста на дете. Бяха я изпратили на палеонтолог в Улм, неин колега. Тя се

извиняваше, че изобщо пише, когато за губата за оцелелите членове на екипа е все още така

болезнена, но не можеше да премълчи новината, макар да признаваше, че била предупредена от

Марк Абенхайм да контактува по работа единствено с него. Професор Шнайдер завършил

изследването си и резултатът се оказал крайно неочакван. Бил сигурен - абсолютно,

стопроцентово сигурен, че детето не е кроманьонско.

А неандерталско.

Останалата част от имейла беше от Шнайдер и съ държаше детайлно изброяване на

разликите в морфологията на фалангите на Homo neanderthalensis и Homo sapiens. Всички

отметки за тяхната кост бяха в колоната със заглавие neanderthalensis.

Неандерталец?

За момент Люк отново се озова в света, който обичаше - палеолита. Пещерата беше

ориняшка. Кроманьонска. Изображенията бяха дело на Homo sapiens. Какво правеха останките

на неандерталско дете в десетата зала?

Двата вида несъмнено са съществували успоредно в горите и саваните на късния

палеолит в Перигор, но нямаше нито един археологически регистриран пример на смесване на

артефакти или човешки останки. Възможно ли е костта да е попаднала от другаде, да е била

отнесена в пещерата от някой хищник, мечка например? Чак до последната камера? Може би,

но малко вероятно.

Руак беше уникална в много отношения. И това бе поредният пример за това.

Телефонът прекъсна мислите му.

Беше полковник Тука с неговия гладък, културен глас.

– В Бордо ли сте? - попита той и като че ли се разоча рова, когато не получи утвърдителен

отговор. - В Бордо съм по работа и се надявах да се видим, за да обсъдим нещо.

– Ще се върна утре по обяд - каза Люк. - Имам уговорена вечеря в Париж. Можете ли да

ми кажете за какво става дума?

– Ами, да, разбира се, но имайте предвид, че е пове рително. Не е за чужди уши и

определено не е за журналистите.

– Разбира се.

– Нали помните онази пръчка, която намерихме под тялото на Пиер Берева? Анализът ѝ

приключи. Оказа се, че е материал на име пикратол. Военен експлозив. Никой не е виждал от

години подобно нещо. Превърнал се е в бележка под линия във военната история. През Вто рата

световна война е бил използван доста и от двете страни.

На Люк му се зави свят.

– Експлозив?

– Боя се, че има и още. Свързах се с полицията в Англия, както ме помолихте. Всъщност,

свързах се и със Скотланд Ярд. Вашата експлозия в Кембридж? Как ще реагирате, ако ви кажа,

че в избухналата сграда също са намерени следи от експлозив?

– Боже мой.

– Не става дума за пикратол, не ме разбирайте погрешно. А за съвременен материал,

някакъв вариант на пластичен експлозив. Много любопитно развитие на нещата. Мисля, че

трябва да поговорим по-подробно, професор Симар. За вас, за Пиер Берева, за всеки, който има

нещо общо с вашата пещера.

– Ще отменя вечерята и ще дойда в Бордо още днес следобед.

– Не, не, не е нужно. Трябва да се връщам в Перигьо, имам ангажимент вечерта. Можете

ли да дойдете в кабинета ми утре? Да кажем, по обяд?

– Разбира се. Имам една молба, полковник. Един от професорите в екипа ми е изчезнал.

Сара Мелъри, американка, работеща в Лондон. Беше в Кембридж с мен в понеделник сутринта,

заедно пътувахме към сградата, когато стана експлозията. После посетихме един от по-

страдалите в болницата. Там я оставих. Оттогава никой не я е виждал или чувал. Човекът,

когото посетихме, беше свързан с Руак. Умрял неочаквано през нощта във вторник, след като

бил посетен от мъж с френски акцент. Всичко това е свързано, не зная как, но е свързано!

Полицията в Кембридж знае за изчезването на Сара, но не прави нищо. Моля ви, съобщете на

Скотланд Ярд. Моля ви!

– Ще се обадя - увери го Тука и добави строго: - По обяд, професоре. В кабинета ми.

Люк затвори и впери поглед в стената.

Някой е искал да взриви пещерата ми.

29.

Пещерата Руак, преди 30 000 години

Тал се събуди, целият плувнал в пот, все още усещащ вкуса на извисяващата вода. Опита

се да си спомни какво се бе случило току-що, но не успя.

Опипа между краката си и погали възбудения си член. Убоас беше само на няколко

стъпки от него, лежеше на великолепната кожа на последния бизон, който бяха убили. Спеше

завита с еленова кожа и не се чувстваше добре. Можеше да я събуди и да задоволи нуждата си,

но предпочете да я остави да спи, докато светлината на утрото не надникне в пещерата.

Продължи да се гали, докато не се задоволи, после се уви в кожи, за да се предпази от

нощния мраз. Прокара длан по собствената си бизонова кожа, която бе започнала да става

тънка и рехава. Беше убил животното на младини. Не бе първата му жертва, а втората - първият