Десетата зала

трофей беше за баща му, а този можеше да задържи за себе си. Спомняше си как хвърли

копието. Все още го виждаше да лети бързо и право, кремъчният връх се заби точно между

ребрата и проникна дълбоко. Помнеше го съвсем ясно, ма кар да се бе случило преди много

време.

Докато гладеше настръхналата между пръстите му животинска козина, споменът за

летенето се върна - внезапно, подобно на ослепителна светкавица, сякаш беше погледнал право

към слънцето. Започна да трепери.

Летеше над стадо бизони, достатъчно близко, за да може да докосне с ръка мощното

мускулесто рамо на едно от животните. Както винаги, ликуваше от свобод ния полет, от честта

да се движи със стадото, да бъде част от него. В удоволствието си протегна максимално ръце и

разпери пръстите си на вятъра.

В следващия миг долови как го приближава някакво странно, чуждо присъствие. Винаги

бе летял сам, но сега усети, че в царството му навлиза още някой или нещо. Обърна глава и го

видя.

Дълга, гъвкава фигура се спускаше надолу към него подобно на ястреб върху плячката си.

Имаше глава на лъв и тяло на човек. Ръцете бяха долепени до тялото, позволявайки му да

разсича въздуха като копие. И това копие бе насочено право към него.

Размаха ръце да набере скорост, но не можеше да лети по-бързо. Стадото бизони се

раздели, едната половина тръгна надясно, другата - наляво. Тал искаше да ги последва, но не

можеше да промени посоката. Летеше сам, ниско, високите треви на равнината гъделичкаха

голото му тяло. Човекът лъв приближаваше все повече и повече. Тал го видя как отваря уста и

изръмжава, и си представи усещането от горещата му слюнка върху плъ тта си миг преди зъбите

да се впият в крака му.

Скалите приближаваха, а зад тях беше реката.

Не знаеше защо, но вярваше, че ако успее да пресече реката, ще бъде в безопасност.

Трябваше да пресече реката.

Човекът лъв го настигаше. Беше отворил паст, готов да сключи челюсти.

Тал беше при скалите.

Ето я и реката, искряща ивица под лъчите на слънцето.

Усети капка гореща слюнка върху глезена си.

И се озова отново в пещерата.

Замисли се за значението на преживяното. Предците го предупреждаваха, нямаше

съмнение в това. Трябва ше да си отваря очите на четири, но винаги го правеше. Такава бе

отговорността на водача на Клана на бизона. Трябваше да защитава хората си. Но кой щеше да

защитава него?

Пресегна се да докосне Убоас, но пръстите му дос тигнаха само до постелката ѝ. Честта за

смъртта на този бизон се падна на сина на неговия син Мем. Изклю чителният млад мъж, който

в чест на дядо си носеше името Тала, приличаше много повече на Тал, отколкото Мем щеше да

прилича някога.

Тала се интересуваше от растенията и лечителството, беше чудесен майстор на кремъчни

оръдия и имаше способността на Тал да улавя силата и великолепието на галопиращ кон в

плавните очертания с въглен или графит. Тал винаги беше обичал момчето като свой втори син,

защото, за жалост, истинският му втори син Кек един ден беше отишъл на лов сам, както

обичаше, за да докаже на баща си за пореден път своята храброст. Кек беше непрекъснато

шевен и обезсърчен, избухваше срещу по-големия си брат и дори срещу баща си, липсваше му

характер да бъде втори син. Така и не се върна от онзи лов. Търсиха го, но не откриха нищо. И

това стана преди много време.

Искаше му се да заспи мъртвешки черен сън без сънища в тишината на пещерата и

дълбините на нощта. Чисто бягство в нищото, почивка от страховете и опасенията - това щеше

да е истински дар, но Тал не можеше да заспи. Трябваше скоро да се махне, за да спести на

Убоас яростта си.

Опита се да мисли за радостни неща, за гордостта от сина си Мем, за любовта към внука

си, за увереността, че Кланът на бизона ще бъде в добри ръце благодарение на излязлото от

слабините му. Но после го налегнаха старите мисли - черни мисли, които започваха да по-

мрачават ума му. Те бяха предвестникът на гнева на Тал.

Беше се промъкнал в него по начина, по който човек се промъква към северен елен,

докато пие вода от някое езерце.

Един ден преди години осъзна, че Убоас старее, а той - не. Отначало му беше лесно да

пропъди тази мисъл, но с течение на времето в косата ѝ се появиха бели кичури, а гладката ѝ

като птиче яйце кожа да се набръчка. Някога стегнатите ѝ гърди се отпуснаха. Започна да ходи

с накуцване и често пазеше коленете си и ги натриваше с лапа, която ѝ приготвяше Тала.

Синът му Мем също старееше. Със смяната на сезоните и годините Мем започна да

прилича повече на негов брат, отколкото на син, а сега изглеждаше още по-възрастен. Тал

предполагаше, че след време ще изглежда на една и съща възраст с внука си.

Всъщност, всичките му хора старееха пред очите му. Старите умираха, младите

остаряваха, раждаха се нови. Цикълът на живота продължаваше за всички тях.