Десетата зала

Сякаш реката на времето бе спряла за Тал, но си течеше за всички останали.

Старците в клана обсъждаха тази загадка на малки групи, младите говореха за нея по

време на лов. Жените си шепнеха, докато шиеха кожи, режеха дивеч или чистеха риба.

Тал беше водач, различен от всички други. Обичаха го заради силата и способностите му,

заради закрилата, която осигуряваше на клана. И се страхуваха от него заради властта му над

времето.

Убоас стана тъжна и необщителна. Тя бе партньорката на водача, но положението ѝ бе

помръкнало през годините, откакто първо стана безплодна, а след това за почна да грохва все

повече. По-младите жени без мъже гледаха жадно мускулестото тяло на Тал и тя предполагаше,

че той може да ѝ кръшне и да легне с тях.

Но никой не бе по-разтревожен от Мем. На него се падаше да стане водач на клана и той

отчаяно желаеше това да се случи. Винаги беше обичал и почитал Тал, но с времето се

превърна по-скоро в негов съперник. Сега изглеждаше по-стар от собствения си баща и си

представяше как умира преди него и никога не застава начело на племето.

Баща и син почти не разговаряха. Рядко си разменя ха я дума, я изсумтяване. Тал бе по-

близък с внука си заради желанието си да има обичащ син и сега Тала рисуваше с дядо си в

свещената пещера. Мем негодуваше срещу това. На младини той беше избраният да рисува

редом с баща си, той бе направил първия от многото отпечатъци от длани, които така се

харесваха на Тал. А сега тази чест бе дадена на Тала. Мем можеше да се гордее, но вместо това

ревнуваше.

Когато идваше време за инициация, момчетата от Клана на бизона продължаваха да се

събират в пещерата, да пият от купа извисяваща вода и после, когато можеха да стоят на

краката си, Тал ги отвеждаше дълбоко навътре, за да отдадат почит на създанията, заслужава щи

тяхното уважение.

Най-вече на бизоните, техните духовни роднини в света на животните, техните братя.

На конете, които никога не можеха да бъдат завладени поради бързината и хитростта им.

На мамута, който караше земята да трепери, който можеше да унищожи всеки враг със

замахване на бивните си и не се страхуваше от нищо, дори от човека.

На мечките и лъвовете, властелините на нощта, които по-често убиваха човека, вместо да

станат негови жертви.

Тал никога не рисуваше северни елени. Макар да се срещаха в изобилие, те бяха глупави

и лесни за убиване. Не заслужаваха уважението му. Те бяха храна. Не отдаваше почит и на

нисшите животни - мишката, полевката, прилепа, рибата, бобъра. Те бяха за ядене, не за

възхвала.

Тал пиеше редовно от извисяващата вода, по пет или шест пъти на всеки лунен цикъл.

Извисяването му дава ше мъдрост. Даваше му доволство. Носеше наслада. И след време той

стигна до неизбежното заключение. Започна да подозира, че напитката го поддържаше жизнен

и млад, докато другите остаряваха. Започна дори да ха ресва начина, по който се чувстваше по

време на гнева. Предполагаше, че предците го чуваха, когато крещеше яростно. Той беше

могъщ и от него се бояха.

Нямаше да ограничи тази практика, нито пък да я на прави общодостъпна. Той бе над

всички останали. Той бе Тал, водачът на Клана на бизона и пазител на свеще ната пещера.

Докато тревите растяха, лозите пълзяха и плодовете зрееха, щеше да прави своята гореща

червена вода в купата на майка си. И щеше да лети.

Кланът се установи на нов летен лагер до един остър завой на реката, където рибата бе в

изобилие и земята съхнеше бързо след дъжд. На това място скалите се издигаха високо зад тях

и защитаваха гърба им от всичко освен от най-пъргавите мечки. Основните източници на

тревога се намираха нагоре и надолу по течението и вечер по-младите стояха на стража. За да

стигнат добри места за ловува не, трябваше да вървят дълго надолу по течението, където

скалите постепенно се снижаваха, но иначе мястото беше добро и не много далеч от пещерата

на Тал.

Първият знак за тревога дойде, когато един ястреб престана да лети напред-назад над

скалите и се премести над реката, където започна да описва тесни кръгове надолу по течението.

Тал го забеляза. Прикрепваше кремъчно острие към еленов рог, за да си направи нов нож.

Остави дългото сухожилие и се загледа в птицата. После някакво ято птици внезапно излетя

недалеч от лагера. Тал остави работата си и се изправи.

Откакто беше станал водач, кланът бе увеличил броя си. Сега бяха почти петдесет души.

Извика ги да излязат от навесите си и да го изслушат. Може би идваше беда. Мем трябваше да

поведе група от най-силните мъже и да разузнае.

Мем почти се изненада, че задачата е възложена на него, а не на Тала, но прие това като

знак за благоволение и ентусиазирано грабна копието си. Избра шестима младежи и собствения

си син, но Тал се намеси и настоя Тала да остане в лагера. Мем се разгневи. Това беше