Дом на пръст и кръв

Незнайно защо реши да кацне леко на калдъръма зад нея. Тя дори не трепна, продължавайки да крачи все така уверено на високите си до небето токчета. Не знаеше как още не си е счупила някой глезен по древните калдъръмени улици. Сиринкс го поздрави с пръхтене и пак закрачи в тръс, горд като имперски параден кон.

— Шефката ти никога ли не ти дава почивни дни?

Тя отпи от кафето, което носеше в свободната си ръка. Поглъщаше огромни количества през целия ден, започвайки с не по-малко от три чаши, преди да напусне апартамента си.

— Неделите са ми почивни — отговори Брайс. Листата на палмите шумоляха на хладния ветрец. Бронзовата кожа на краката й беше настръхнала от студа. — Много от клиентите ни са заети хора и не могат да идват през седмицата. Събота е свободният им ден.

— Не те ли пуска поне по празниците?

— Затваря галерията за големите.

Пръстите й се заиграха небрежно с амулета във форма на трикветра около врата й.

Такъв аркезийски талисман сигурно струваше… В името на горящия Солас, сигурно струваше тонове пари. Хънт се замисли за масивната желязна врата към архивното помещение в галерията. Може би не беше сложена да го пази от крадци, а за да задържи съдържанието му вътре.

Хънт имаше чувството, че Брайс няма да му сподели защо произведенията на изкуството в галерията налагат носенето на такъв амулет, затова попита:

— Защо с братовчед ти се държите така един с друг?

Данаан щеше да дойде в галерията по някое време тази сутрин.

Сиринкс скочи към една катерица, катереща се по близката палма, и Брайс подръпна леко повода му.

— С Рун бяхме близки няколко години от тийнейджърството ми, а после се скарахме сериозно. И спрях да му говоря. Оттогава сме… е, сам видя.

— За какво се скарахте?

Тя се умълча за миг сред виещата се утринна мъгла, навярно обмисляйки какво да му разкрие. Накрая каза:

— Всичко започна заради баща му. Защото Есенния крал е долно копеле и върти Рун на малкия си пръст. Спорът премина в препирня за недостатъците на всеки от нас. Тръгнах си, когато Рун заяви, че съм флиртувала с приятелите му като безсрамна уличница и не искал да ме вижда край тях.

Хънт беше запомнил, че Данаан я е обиждал и по-жестоко. В Храма на Луна Брайс спомена, че някога я бил нарекъл „нечистокръвна пачавра“.

— Открай време си знам, че Данаан е гадняр, но това е прекалено дори за него.

— Да — призна тихо Брайс. — Но честно казано, май просто се опитваше да ме защити. Затова й се скарахме всъщност. Защото се държеше като всички властни елфически задници. И точно като баща ми.

Хънт попита:

— Поддържаш ли връзка с баща си?

Сещаше се за няколко десетки елфически благородници, достатъчно чудовищни да уплашат Ембър Куинлан преди години.

— Само когато се наложи. Мисля, че него мразя най-много в цял Мидгард. С изключение на Сабин. — Тя въздъхна към небето, където прехвърчаха ангели и вещици. — Кой оглавява твоя черен списък?

Хънт изчака да подминат един влечугообразен ванир, пишещ на телефона си, и се увери, че по близките сгради, дървета и боклукчийски контейнери няма камери, преди да отговори:

— Сандриел.

— Аха. — Всеки мидгардец я познаваше по първото й име. — Като я гледам по телевизията, ми се струва…

Брайс направи гримаса.

— По телевизията я представят в добрата й светлина. В живия живот е десет пъти по-отвратителна. Садистично чудовище. — Меко казано. Той додаде: — Бях принуден да работя за нея повече от половин век. Докато не ме нае Мика. — Не можеше да каже, че й е „служил“, защото Сандриел никога не бе имала такава власт над него. — Двамата с Полукс, командира на триариите й, извисяваха жестокостта и наказанието до нови висини. — Той стисна челюсти, отърсвайки се от кървавите си спомени. — Такива истории не се разказват на оживени улици.

Най-добре никъде.

Тя го погледна.

— Ако някога ти се говори за това, Аталар, насреща съм.

Подхвърли го небрежно, но той долови искреността по лицето й.

— Същото важи и за теб — кимна.

Подминаха портата на Стария площад, където туристите вече се редяха на опашка да се снимат или да докоснат диска на циферблата, разделяйки се лекомислено с късче от силата си. Като че ли никой не знаеше за тялото, намерено на няколко пресечки оттук. Сред плаващите мъгли кварцовата порта изглеждаше почти вълшебно, като изваяна от древен лед. Заради белите им пелени нито една дъга не украсяваше околните сгради.

Сиринкс подуши една кофа, препълнена с хранителни отпадъци от будките по площада.

— Докосвал ли си някога диска, за да си пожелаеш нещо? — попита го Брайс.

Той поклати глава.

— Мислех, че го правят само хлапета и туристи.

— Така е. Но е забавно. — Тя отметна косата си през рамо и се усмихна. — Като бях на тринайсет и за пръв път посетих града, Рун ме доведе да си пожелая нещо.

Хънт вдигна вежда.

— Какво си пожела?

— Да ми пораснат циците.

Внезапният му смях прогони напълно сенките от спомена за Сандриел. Сдържайки се да не погледне към гърдите на Брайс, каза:

— Май желанието ти се е сбъднало, Куинлан.

Голямо преумаляване. Голямо, обгърнато в дантела преумаляване.

Тя се изкиска.

— Лунният град: тук се сбъдват мечти.