Дом на пръст и кръв

Хънт я сръчка с лакът в ребрата, почувствал внезапна нужда от физически контакт с нея.

Брайс го плесна по ръката.

— Ти какво би си пожелал, ако знаеше, че може да се сбъдне?

Майка му да е жива, в безопасност и щастлива. Сандриел и Мика, и всички архангели и астери да са мъртви. Да изпълни сделката си с Мика и позорният ореол и робските татуировки да изчезнат. Закостенялата йерархия на малаките да се срути.

Но не можеше да каже никое от тези неща на глас.

Затова отговори:

— Тъй като съм напълно доволен от размера на моите атрибути, бих си пожелал да престанеш да ме ядосваш.

— Скапаняк — заяви Брайс, но се ухили, а сутрешното слънце сякаш бе чакало този знак, за да се покаже.

Дори Есенния крал би завидял на антиквариат „Грифон" за библиотеката под него.

Рун Данаан седеше на гигантската работна маса в сърцето й и още се дивеше на мястото — и на огнената феичка, която го попита с пърхащи мигли дали е боляло да си направи толкова пиърсинги.

Брайс и Аталар седяха от другата страна на масата — сестра му пишеше на лаптопа си, а ангелът прелистваше стари книги. Лехаба лежеше на диванче като от кукленска къщичка и гледаше една от популярните ванирски сапунки на таблет, изправен пред нея.

— Е — подхвана Брайс, без да вдигне поглед от компютъра, — ще разгледаш ли наоколо, или смяташ да седиш на едно място и да зяпаш?

Аталар се подсмихна, но не каза нищо, следейки с пръст текста в книгата пред себе си.

Рун го изгледа на кръв.

— А ти какво правиш?

— Проучвам кристалоса — отговори Хънт и вдигна тъмни очи от книгата. — Убил съм към десетина демона от шести тип през вековете и искам да проверя дали си приличат по нещо с него.

— Смяташ, че кристалосът е от шести тип? — попита Рун.

— Така ми се струва — отвърна Хънт и пак сведе поглед към отворената книга. — Седми тип са самите принцове, а предвид способностите на този, не бих го класифицирал по-ниско от шести. — Той потупа с пръсти по вехтата страница. — Но засега не намирам прилики.

Брайс изхъмка.

— Може би търсиш на грешното място. Може би… — Тя завъртя лаптопа си към Аталар и пръстите й пак залетяха по клавиатурата. — Издирваме информация за нещо, което не се е появявало в света ни от петнайсет хиляди години. Фактът, че никой не е успял да го идентифицира, говори, че може да не присъства в повечето исторически извори, а само шепа от тях са оцелели до наши дни. Но. — Тя продължи да пише и Рун проточи врат да види базата данни, която отвори на екрана. — Къде се намираме в момента? — попита сестра му Аталар.

— В библиотека.

— В антиквариат

, кретен. — На екрана се появи страница със снимки на древни вази, амфори, мозайки и статуетки. Беше написала „демон + елф“ в полето за търсене. Тя плъзна лаптопа към Хънт. — Може да намерим нещо за кристалоса в древните произведения на изкуството.

Хънт изсумтя, но Рун забеляза впечатления му поглед, преди да се разрови из електронните страници с резултата от търсенето й.

— За пръв път срещам истински принц — въздъхна от диванчето си Лехаба.

— Надценяват ни — подхвърли през рамо Рун.

Аталар изпръхтя утвърдително.

— Какво е чувството да си Избраник? — попита феичката, подпирайки горящата си глава върху огнен юмрук.

— Пълна скука е — призна си Рун. — Ако изключим меча и няколко ефектни магически трика, не е нищо особено.

— Може ли да видя Звездния меч?

— Оставих го у дома. Иначе разни туристи ме спират на всяка пресечка и искат да се снимат с мен.

— Горкичкият принц — изгука Брайс.

Хънт пак изпръхтя в знак на съгласие и Рун изплю:

— Искаш ли да ми кажеш нещо, Аталар?

Ангелът вдигна очи от лаптопа.

— Тя вече ти го каза.

Рун изръмжа, а Брайс ги попита:

— Защо постоянно се заяждате един с друг?

— О, да, споделете — обади се умолително Лехаба, паузира сериала и се надигна на дивана.

Хънт продължи да разглежда резултатите.

— Разбихме си взаимно мутрите на едно парти. Данаан още не го е преглътнал.

Брайс се ухили доволно.

— Защо се сбихте?

— Защото Аталар е нагло копеле — тросна се Рун.

— Същото важи и за теб — заяви Хънт с извита в полуусмивка уста.

Брайс хвърли многозначителен поглед на Лехаба.

— Момчетата с тяхното мерене на пишки.

Лехаба издаде тъничък, префинен звук.

— Не са изтънчени като нас, дамите.

Рун врътна очи, изненадан да види, че Аталар направи същото.

Брайс посочи безкрайните рафтове в библиотеката.

— Е, братовчеде, залавяй се за работа. Нека силите ти на Звезделф те отведат към просветление.

— Много смешно — измърмори той, но тръгна покрай рафтовете, оглеждайки заглавията по тях.

Спираше се пред аквариумите, вградени в библиотеките, чиито обитатели съвсем не се вълнуваха от появата му. Не смееше да попита дали слуховете за тях са верни. Лехаба се провикна от диванчето си:

— Костенурката се казва Марлен.

Рун надникна стреснато към сестра си, но Брайс правеше нещо на телефона си.

След секунди от колоните, скрити зад дървените панели на ламперията, зазвуча музика. Рун се заслуша в първите акорди на песента — само китара и два извисяващи се, пленителни женски гласа.

— Още ли слушаш тази група? — попита той.

Като малка Брайс беше вманиачена по фолк-рок дуото на сестрите.