Дом на пръст и кръв

Хънт вдигна ръце.

— Хубаво, изнудвачи такива. Аз ще отида. За пръв път ще ми е. Винаги съм го смятал за просто театралничене.

Но не беше. Брайс опита да потисне образа на златния сфинкс, седнал пред дупката в пода на тъмната й стая… как лицето на онази човешка жена бе следило всяко нейно движение.

— Ще трябва да си запишеш час — насили се да му каже.

В стаята се спусна мълчание. Нечий телефон извибрира и Хънт извади своя с въздишка.

— Трябва да вдигна — обяви и веднага се заизкачва по стълбището на библиотеката.

След малко входната врата на галерията се затвори.

Лехаба още гледаше сериала си зад тях, затова Рун попита тихо Брайс:

— Никога не ме е интересувало дали имаш сили, Брайс. Знаеш го, нали?

Тя отново преглеждаше информацията за Даника.

— Да. Знам. — След миг вирна вежда. — Какво е станало при Оракула?

Лицето му стана безизразно.

— Нищо особено. Каза ми всичко, което Есенния крал искаше да чуе.

— И какво? Страдаш, че не е било нещо катастрофално като предсказанието за мен?

Рун стана от стола си и пиърсингите му проблеснаха на първосвета.

— Слушай, трябва да се приготвя за следобедна среща с Помощната гвардия, така че ще се видим по-късно.

— Хубаво.

Рун се поспря, сякаш обмисляше дали да й каже още нещо, но накрая продължи към стълбището и излезе.

— Братовчед ти е приказен — въздъхна Лехаба от диванчето си.

— Мислех, че Аталар е единствената ти истинска любов — коментира сухо Брайс.

— Не може ли да имам и двамата?

— Като се има предвид, че изобщо не умеят да споделят, едва ли.

Получи известие за имейл на лаптопа си. Тъй като телефонът й беше на парчета сред руините на „Гарвана“, Хънт й пишеше по пощата.

Видях, че братовчед ти си тръгна. До пет минути потегляме към Комициума.

Тя му отговори:

Не ми нареждай, Аталар.

Четири минути, сладурче.

Казах ти: не ме наричай „сладурче".

Три минути.

Тя изръмжа и стана, потривайки крака си. Високите токчета вече я бяха измъчили достатъчно, а като познаваше Аталар, сигурно щеше да я накара да извърви пеша целия път до Комициума. Роклята й щеше да изглежда нелепо с други обувки, но за щастие, държеше комплект дрехи в най-долното чекмедже на бюрото, главно за да има с какво да се преоблече, ако някой дъждовен ден заплашеше да опропасти тоалета й на път към вкъщи.

Лехаба се обади:

— Приятно е да ми водиш компания тук.

Нещо в гърдите й се сви болезнено, но тя отвърна само:

— После пак ще сляза.

30

Спазвайки небрежно разстояние от Брайс, Хънт я поведе през фоайето на Комициума към асансьорите, водещи до военните квартири на 33-ти легион. Другите асансьори, разпръснати из остъкления атриум в центъра на комплекса, водеха към четирите му други кули: в едната се намираха съвещателните зали на градоуправниците, откъдето се управляваше Лунатион, във втората се помещаваха личната резиденция и официалният кабинет на Мика, в третата се вършеха всякакви административни глупости, а в четвъртата се провеждаха публични срещи и събития. Хиляди хора живееха и работеха между стените на Комициума, но Куинлан някак успяваше да изпъкне дори в оживеното фоайе.

Беше се преоблякла в бяла риза, тесни дънки и ниски обувки от червен велур и беше вързала гъстата си копринена коса на висока конска опашка, която се люшкаше предизвикателно с всяка нейна стъпка. Не изоставаше нито крачка от Хънт.

Той опря длан в изпъкналия диск до вратите на асансьора, който му даваше достъп до неговия етаж, трийсет нива нагоре. Обикновено долиташе до площадката за кацане — донякъде за улеснение, но и за да избегне любопитните погледи на всички във фоайето, които и сега ги зяпаха, несъмнено чудейки се дали Хънт си води Куинлан за клатене, или за разпит.

Легионер, разположил се на един нисък диван, хвърляше не особено дискретни погледи към задника й. Брайс надникна през рамо, сякаш шестото чувство й беше казало, че някой я наблюдава, и му се усмихна.

Войникът се скова. Брайс прехапа долната си устна, свеждайки леко мигли.

Хънт натисна силно копчето на асансьора, а легионерът й отвърна с крива усмивка. Тъй като бяха от най-незначителните зъбни колела в огромната машина на правителството, легионерите — дори тези от прословутия 33-ти — не можеха да си позволят особена придирчивост.

Вратите на асансьора се отвориха и от кабината излязоха легионери и бизнесмени, които внимаваха да не настъпят перата на крилатите. Всички внимаваха да не поглеждат Хънт в очите.

Не защото се държеше недружелюбно. Ако някой му се усмихнеше, той обикновено се постараваше да му отвърне със същото. Но всички бяха чували слуховете за него. Знаеха за кого работи, коя е била предишната му господарка и какво правеше за тях.

Вероятно биха предпочели да се качат в един асансьор с прегладнял тигър.

Затова Хънт запази почтено разстояние, ограничавайки възможността за контакт с тях. Брайс се завъртя към асансьора и опашката й едва не го шибна през лицето.