Дом на пръст и кръв

— Внимавай с това нещо — нахока я Хънт. Кабината най-сетне се освободи и двамата влязоха вътре. — Ще ми извадиш очите.

Тя се облегна равнодушно на стъклената стена в дъното. За щастие, никой друг не се качи в асансьора с тях. Хънт дори не си и помисли, че е просто късмет.

По пътя се отбиха да й купят нов телефон. Брайс даже се раздели с няколко знака повече за стандартен пакет защитни заклинания.

Магазинът, обзаведен в стъкло и хром, беше почти празен, но му направи впечатление колко евентуални клиенти го видяха през витрините и продължиха напред по улицата. Брайс като че ли не ги забеляза и докато чакаха служителя да й донесе новия телефон, тя поиска този на Хънт, за да прегледа новинарските сайтове за новини около атентата в клуба. И някак се озова в галерията му със снимки. По-скоро в почти празната й папка.

— На този телефон има трийсет и шест снимки — коментира монотонно.

Хънт свъси вежди.

— Е, и?

Тя прегледа жалката му колекция.

— За четири години!

Откакто бе пристигнал в Лунатион и получи първия си телефон и първата си глътка живот без чудовищна господарка. Брайс се задави, като отвори снимка на отсечен крак върху окървавен килим.

— Какво, по дяволите?

— Понякога ме викат на местопрестъпления и трябва да направя по няколко снимки като доказателствен материал.

— Снимал ли си хора от сделката си с…

— Не — отсече той. — Тях не ги снимам.

— В четиригодишния ти телефон има трийсет и шест снимки и всичките са на разчленени тела — отбеляза тя.

Някой в другия край на магазина ахна.

Хънт процеди през зъби:

— Кажи го малко по-силно, Куинлан.

Тя се намръщи.

— И не снимаш нищо друго?

— Какво друго?

— Знам ли… неща от живота? Някое хубаво цвете, добре аранжирано ястие?

— Какъв е смисълът?

Брайс примига и поклати глава.

— Откачалка.

И преди да успее да я спре, тя вдигна телефона му пред лицето си, усмихна се до уши, направи си снимка и му го върна.

— Готово. Вече си имаш една снимка без труп.

Хънт врътна очи и прибра телефона в джоба си.

Асансьорът забръмча тихо около тях и се изстреля нагоре.

Брайс гледаше как цифрите растат.

— Познаваш ли онзи легионер долу? — попита го небрежно.

— Кой точно? Онзи, който точеше лиги по траскийския килим, онзи, чийто език увисна до пода, или онзи, който се взираше в задника ти, все едно очакваше да му проговори?

Тя се засмя.

— Сигурно не ви позволяват да правите секс, щом появата на една жена е способна да ги побърка до такава степен. Е, знаеш ли името му? На онзи, дето искаше да си поприказва със задника ми?

— Не. Само в 33-ти сме три хиляди. — Той надникна косо към нея, докато очите й следяха нарастващите цифри. — Пък и може би не си струва да се запознаваш с мъж, който оглежда задника ти, преди да те е поздравил.

Тя вдигна вежди тъкмо когато асансьорът спря и вратите се отвориха.

— Точно такъв мъж си търся.

Брайс излезе в неукрасения коридор и Хънт я последва — осъзнавайки чак когато спря пред него, че той знае къде отиват, а тя само се преструва.

Зави наляво и стъпките им заотекваха по бежовите гранитни плочки на дългия коридор. Бяха пропукани и счупени на места — от изпуснати оръжия, магически надпревари, мъжкарски сбивания, — но все пак достатъчно лъснати, че да се виждат отраженията им.

Куинлан огледа коридора и имената по вратите.

— Само мъжки квартири ли са, или смесени?

— Смесени — отговори той. — Макар че в 33-ти мъжете преобладават.

— А имаш ли си приятелка? Или приятел? Или някой, чийто задник зяпаш?

Той поклати глава, мъчейки се да прогони леда от вените си. Спря пред вратата си, отвори я и покани Брайс да влезе. Но пред очите му беше само как Шахар се сгромолясва на земята с меча на Сандриел в гърдите си, как от крилете и на двата ангела шурти кръв, как и двете сестри крещят с лица като огледални образи едно на друго.

— Незаконороден съм.

Той затвори вратата след тях и Куинлан заоглежда малката стая. Леглото беше достатъчно голямо да побере крилете му, но почти не оставаше място за друго освен гардероб и скрин, бюро, отрупано с книги и документи, и оръжия.

— Е, и?

— Майка ми нямаше нито пари, нито знатно потекло. Жените не се редят на опашка за мен въпреки красивото ми лице. — Той се засмя горчиво, отвори евтиния боров гардероб и извади голям платнен сак. — Някога имах жена до себе си и нея не я интересуваше общественото ми положение, но всичко приключи трагично.

Думите прогаряха езика му.

Брайс обви ръце около тялото си, впивайки нокти в лъскавата коприна на ризата си. Явно се досещаше за кого говори. Огледа се наоколо, сякаш търсеше нова тема на разговор, и попита:

— На каква възраст направи Скока?

— На двайсет и осем.

— Защо тогава?

— Майка ми току-що беше починала.

Очите й се изпълниха с тъга, а той не можеше да понесе този поглед, нямаше сили да отвори старата рана, затова добави:

— Беше ми много тежко. Затова си наех служебно Спасително въже и направих Скока. Но се оказа безсмислено. Независимо дали бях наследил силата на архангел, или на мишка, след като получих татуировките пет години по-късно, всичко свърши.

Тя плъзна длан по завивката му.

— Съжаляваш ли понякога, че си участвал в бунта на ангелите?