Дом на пръст и кръв

Сандриел и Мика се обърнаха едновременно към Хънт, Брайс и Исая. Очите на тъмнокосата архангелка проблеснаха, когато кацнаха върху Хънт, прескочиха напълно Брайс и претеглиха Исая.

Брайс веднага я позна, разбира се. Появяваше се толкова често по телевизията, че никой на планетата не можеше да я сбърка.

На крачка пред нея Хънт сякаш се наелектризира. Брайс за пръв път го виждаше толкова напрегнат.

— Коленичете — изшушука им Исая и падна на коляно.

Хънт не помръдна. И нямаше такова намерение, осъзна Брайс. Някои от коленичилите наоколо надничаха през рамо към него.

Исая прошепна:

— Полукс не е с нея. Просто коленичи, по дяволите.

Полукс. Чука. Хънт се поотпусна леко, но остана изправен.

Изглеждаше изгубен, приклещен между гняв и ужас. Не призова нито искрица от светкавиците си. Брайс пристъпи към него, отмятайки опашката си през рамо. Извади чисто новия телефон от джоба си и усили звуците му докрай.

Така че всички в атриума да чуват ехтящото щрак, щрак, щрак, докато снимаше двамата архангели, а накрая извъртя себе си и телефона, за да си направи селфи с губернаторите на заден план…

Околните зашушукаха слисано. Брайс килна глава настрани, усмихна се широко и пак щракна.

После се обърна към Хънт, който още трепереше до нея, и заяви с възможно най-вятърничавия си тон:

— Благодаря ти, че ме доведе да ги видим. Тръгваме ли?

Без да изчака реакцията на Хънт, тя го хвана под ръка, завъртя го така, че да снима двама им с безизразните архангели и смаяната тълпа наоколо, и го задърпа назад към асансьорите.

Ето защо толкова легионери бързаха да се качат в тях. За да избягат.

Може би имаше друг изход освен огромните стъклени врати. Всички наоколо се изправиха.

Брайс натисна копчето на асансьора, молейки се да я качи до който и да е от етажите на кулата. Хънт продължаваше да трепери. Брайс го стисна здраво за лакътя и нервно затупа с крак по плочките…

— Чакам обяснение — заповяда Мика иззад гърбовете им.

Хънт затвори очи.

Брайс преглътна и се обърна. Опашката й почти зашлеви Хънт през лицето отново.

— Ами, разбрах, че очаквате специална гостенка, и помолих Хънт да ме доведе, за да я снимам.

— Не ме лъжи.

Хънт отвори очи и бавно се обърна към губернатора.

— Трябваше да си взема дрехи и оръжия. Исая ми позволи да я доведа.

Сякаш изговаряйки името му, го беше призовал, командирът на 33-ти си проправи път през линията охранители и каза:

— Вярно е, Ваша Светлост. Хънт трябваше да си вземе някои лични вещи и не искаше да оставя госпожица Куинлан сама през това време.

Архангелът погледна Исая, после Хънт. Накрая и нея.

Очите му обходиха тялото й. Лицето й. Брайс познаваше този бавен изучаващ поглед.

Жалко че Мика беше студен като риба на дъното на планинско езеро.

Жалко че използваше Хънт като оръжие, поклащайки свободата му пред него, все едно беше кучешко лакомство.

Жалко че редовно работеше с баща й по въпроси на града и Дома — жалко че й напомняше за баща й.

Голяма. Шибана. Трагедия.

Тя каза на Мика:

— Радвам се да ви видя отново, Ваша Светлост.

Асансьорните врати се отвориха, сякаш някой бог им беше отредил достоен изход от ситуацията.

Брайс побутна Хънт да влезе в кабината и тръгваше след него, когато нечия студена, силна ръка я хвана за лакътя. Тя спря между вратите и изгледа архангела изпод мигли. Хънт май не дишаше.

Явно чакаше губернаторът да анулира уговорката им.

Мика обаче заяви с дълбок глас:

— Бих искал да те изведа на вечеря, Брайс Куинлан.

Тя се изтръгна от хватката му и влезе в асансьора при Хънт. Докато вратите се затваряха, погледна архангела на Валбара право в очите и отвърна:

— Не, благодаря.

Хънт знаеше, че Сандриел ще идва, но да се сблъска с нея точно днес… Явно бе искала да ги изненада, щом дори Исая се изненада от появата й. Да хване губернатора и легиона неподготвени и да провери как вървят нещата в Комициума, преди да подсилят охраната и да създадат илюзията за още по-голямо охолство по повод визитата й. Преди Мика да доведе и втори от легионите си, за да изглежда цялата картинка още по-впечатляващо.

Що за ужасен късмет да се натъкнат на нея?

Но поне Полукс го нямаше. Все още.

Асансьорът пак се изстреля нагоре. Брайс мълчеше. Сдържаше се.

Не, благодаря.

Хънт се съмняваше Мика Домитус да е чувал тези думи някога в живота си.

А Сандриел — някога да са я снимали така лекомислено.

Докато гледаше архангелката, усещаше само тежестта на ножа в колана си. Подушваше само смрадта на арената й, на кръв, лайна, пикня и пясък…

Тогава се намеси Брайс. Изигра ролята на непочтителна повърхностна купонджийка, за каквато искаше всички да я мислят — за каквато и той я бе помислил, — и защрака снимки, за да му даде шанс да се измъкне.

Хънт сложи ръка върху диска до панела с копчета в кабината и избра друг етаж, отказвайки автоматичната настройка на асансьора.

— Може да си тръгнем от площадката за излитане. — Гласът му дращеше като чакъл в гърлото. Все забравяше колко си приличат външно Сандриел и Шахар. Не бяха еднояйчни близначки, но кожата, косата и телосложението им бяха почти еднакви. — Но ще трябва да те нося.