Дом на пръст и кръв

На света съществуваха само дишането й, равномерният тропот на краката й по влажните улици и бучащата музика в ушите й. Беше я усилила толкова много, че чуваше просто шум. Оглушителен ритмичен шум. Никога не си я пускаше толкова силно по време на сутрешното тичане, но сега, когато Хънт тичаше с нея, можеше да я слуша усилена докрай, без да се притеснява, че някой хищник ще й налети изневиделица.

Тичаше по булеварди, алеи, странични улички. Хънт тичаше неотлъчно до нея с плавни, могъщи движения. Струваше й се, че светкавиците му ги следват.

Сабин. Дали тя беше убила Даника?

Умът й не го побираше. С всяка глътка въздух сякаш поглъщаше парчета натрошено стъкло.

Трябваше да я хванат в действие. Да намерят доказателства срещу нея.

Кракът започваше да я боли — сякаш киселина разяждаше едната й бедрена кост. Тя се правеше, че не усеща паренето.

Свърна към Асфоделските поля, маршрут, който използваше толкова често, че вече трябваше да е издълбала диря по калдъръма. Зави рязко зад един ъгъл и едва не простена от болката в измъчения си крак. Хънт й стрелна поглед, но тя не му отвърна.

Сабин. Сабин. Сабин.

Бедрото й вече гореше, но Брайс продължаваше да тича. През полята. През Пет рози.

Продължаваше да тича. Да диша. Не смееше да спре.

Като се прибраха в апартамента й след около час, усети, че Хънт полага съзнателни усилия да си мълчи. Брайс се хвана за рамката на вратата, за да не падне.

Той присви очи, но пак си замълча. Не спомена колко силно е куцала през последните десет пресечки. Брайс знаеше, че на сутринта ще куца и ще я боли още повече. С всяка стъпка до гърлото й се надигаше вик, но тя го потискаше отново и отново.

— Добре ли си? — попита стегнато Хънт, вдигайки долния ръб на тениската си, за да избърше потта от лицето си.

Тя мярна за кратко смайващите му коремни мускули, лъснали от пот. Беше тичал с нея през цялото време — без да се оплаче и да проговори нито веднъж. Просто беше поддържал нейното темпо.

Брайс си наложи да не се опира на стената, вървейки към спалнята си.

— Добре съм — отвърна задъхано. — Просто исках да изкарам лошата енергия с тичане.

Той се пресегна към крака й и един мускул в челюстта му потрепна.

— Това често ли ти се случва?

— Не — излъга тя.

Хънт просто я изгледа многозначително.

При следващата си стъпка не можа да прикрие куцането.

— Понякога — поправи се с болезнена гримаса. — Ще му сложа лед. До сутринта ще се оправи.

Ако беше чистокръвна елфка, щеше да се възстанови за час-два. Но все пак, ако беше чистокръвна елфка, травмата изобщо нямаше да е толкова трайна.

Той попита дрезгаво:

— Ходила ли си да те прегледат?

— Аха — излъга отново, потривайки потния си тил. И преди да е продължил по темата, му каза: — Благодаря, че дойде с мен.

— Мхм.

Не беше точно отговор, но поне не продължи да я разпитва. Брайс стигна до стаята си, влезе и затвори вратата.

39

Входът на медвещерската клиника се намираше откъм оживения Стар площад, затова Рун се учуди на блажената тишина във вътрешността й. Белите стени на чакалнята сияеха от слънчевата светлина, изливаща се през прозорците с изглед към постоянния трафик, а бълбукането на малкото кварцово фонтанче върху белия мраморен плот на регистратурата се сливаше със симфонията, която свиреше от колоните, вградени в тавана.

От пет минути чакаше вещицата, с която имаше уговорка, да приключи работата си с пациент, и през това време се любуваше на струйките лавандулова пара от дифузера върху малката масичка до стола му. Дори сенките му дремеха доволно.

Масата от бял дъб пред него беше осеяна със списания и брошури за всевъзможни манипулации — за повишаване на репродуктивността, за заличаване на белези, за облекчаване на артритни болки.

Една от вратите по тесния коридор отвъд регистратурата се отвори и от нея се подаде глава с тъмна, леко чуплива коса.

— Моля, обадете ни се, ако се появят други симптоми — каза мелодичен глас.

Вратата се затвори тихо, вероятно за да не нарушава спокойствието на пациента.

Рун се изправи, чувствайки се съвсем не намясто в черните си дрехи сред меките бяло-кремави нюанси на клиниката, и остана съвършено неподвижен, докато медвещицата вървеше към тезгяха.

Миналата нощ, на местопрестъплението, я беше разпитал дали е забелязала нещо интригуващо в трупа. И прозорливият й интелект така го впечатли, че попита дали е възможно да поговорят отново сутринта.

Спирайки от другата страна на регистратурата, медвещицата се усмихна леко и тъмните й очи се озариха приветливо.

Лицето й отново прикова вниманието му. Не притежаваше култивираната красота на кинозвездите или моделите, а красота в най-суровата й форма — от големите й кафяви очи до плътните й устни и високи скули. Всичките й черти бяха в почти съвършена симетрия и излъчваха спокойствие, увереност. Снощи не можеше да откъсне поглед от нея въпреки разчленения труп пред тях.

— Добро утро, принце.