Дом на пръст и кръв

— Хм. — Бистрите й очи го огледаха, отчитайки цвета на кожата и косата му. — Значи е елфически артефакт.

— Да. От Първите войни.

— За Рога на Луна ли говорите?

Никой от другите вещери не стигна толкова бързо до това заключение.

— Може би — отвърна уклончиво, но й позволи да види истината в очите му.

— Магията и силата на седемте свещени звезди не успяха да го поправят — каза тя. — И много по-мъдри вещери от мен са опитвали, но се е оказвало непосилно дори за тях.

Разочарованието натежа като оловна топка в стомаха му.

— Просто ми хрумна, че някой от вас, медвещерите, би могъл да го излекува с вашите умения.

— Разбирам защо ви е дошла такава идея. Тази клиника е пълна с чудеса, за чието съществуване дори не подозирах. Учителите ми също. Лазери, камери и машини, способни да погледнат в тялото ви както моята магия. — Очите й се озаряваха с всяка следваща дума и Рун за нищо на света не можеше да извърне поглед от тях. — И сигурно…

Рун си замълча и я остави да помисли. Телефонът му завибрира за съобщение и той побърза да го прекъсне.

Вещицата застина. Изящните й пръсти се събраха върху масата. Едно движение, една плавна реакция, подсказваща, че нещо се е завъртяло в красивата й глава. Въпреки това не пророни и дума.

Като срещна погледа му отново, очите й вече тъмнееха предупредително.

— Възможно е с напредъка на медицината в наши дни някой да намери начин да поправи счупен магически артефакт. Да подходи към него не като към неодушевен предмет, а като към нещо живо.

— Смятате, че могат да го поправят с нещо като лазер?

— Лазер, лекарство, кожна присадка, трансплантация… съвременната наука отваря множество врати.

Мамка му!

— Дали ще помогне, ако ви кажа, че според древните елфи Рогът можел да се поправи само със светлина, която не е светлина, и с магия, която не е магия? Звучи ли ви като някоя модерна технология?

— Да ви призная, не съм толкова сведуща по тази тема, колкото сестрите ми. Моите познания са свързани с древните лечителски методи.

— Няма нищо — каза Рун и стана от стола си. — Благодаря ви за отделеното време.

Тя го погледна в очите с учудваща откритост. Без нито капка страхопочитание.

— Сигурна съм, че сте достатъчно бдителен, принце, но все пак бих ви посъветвала да внимавате.

— Да, знам. Благодаря. — Той потри тила си, събирайки смелост за следващия си въпрос. — Според вас дали кралицата ви би имала отговор?

Медвещицата килна глава настрани и разкошната й коса се разля през едното й рамо.

— Кралицата ни… О! — Рун можеше да се закълне, че очите й помръкнаха от тъга. — Говорите за новата кралица.

— Хипаксия. — Името й опари езика му. — И моите съболезнования за предишната ви кралица.

— Благодаря — отвърна тъжно вещицата.

За миг раменете й хлътнаха и главата й увисна под невидимо тегло. Хекуба бе обичана от народа си и дълго щяха да скърбят по нея. Вещицата въздъхна и се изправи, сякаш бе свалила пелерината на печалта.

— Хипаксия е в траур след смъртта на майка си. Няма да приема посетители чак до появата си на Върховната среща. — Тя се усмихна леко. — Може да я попитате тогава.

Рун изтръпна. Но поне нямаше да му се наложи да посети вещицата, за която баща му искаше да го ожени.

— За жалост, този случай не може да чака до Върховната среща.

— Тогава ще се моля на Ктона да намерите отговор другаде.

— Дано чуе молитвите ви.

Той направи няколко крачки към вратата.

— Дано пак се видим, принце — каза медвещицата, връщайки се към обяда си.

Думите й не бяха флирт, недискретна покана. Но дори по-късно, докато седеше в помещението на Елфическите архиви и проучваше последните медицински пробиви, Рун продължаваше да мисли за тона й и обещанието в него.

И осъзна, че така и не научи името й.

40

На Виктория й отне два дни да намери аномалии в камерите за наблюдение из града и в първосветната мрежа. А когато попадна на нещо, не се обади на Хънт. Изпрати му вестоносец.

— Вик каза да си завлечеш задника в кабинета й. Онзи в лабораторията — обяви Исая вместо поздрав, кацайки на покрива на галерията.

Облегнат на вратата към стълбището, Хънт огледа командира си. Обичайният блясък на Исая беше помръкнал и под очите му имаше сенки.

— Толкова ли е страшно покрай Сандриел?

Исая прибра крилете си плътно до тялото.

— Мика я държи под контрол, но цяла нощ се занимавам с ужасени хора.

— Войници?

— Войници, персонал, служители, съседи… Всички са на нокти покрай нея. — Исая поклати глава. — Освен това не казва кога очаква Полукс, за да ни държи в напрежение. Много добре знае какъв страх вселява той.

— Може пък да ни провърви и кучият му син да си остане в Пангера.

— Кога ни е провървявало чак толкова?

— Прав си. Никога. — Хънт се засмя горчиво. — Върховната среща е чак след месец. — Цял месец в близост до Сандриел. — Ако, ако имаш нужда от мен, дай сигнал.

Исая примига, оглеждайки Хънт от главата до върха на ботушите му. И незнайно защо Хънт се засрами от изненадата на командира заради предложението му. Исая сведе поглед към покрива под еднаквите им ботуши, сякаш се зачуди на какво или на кого се дължи новата му алтруистична нагласа. Но накрая попита просто: