Дом на пръст и кръв

Ето го и другото нещо, което прикова вниманието му. Красивият й меден глас. Елфите бяха чувствителни към звуци благодарение на изострения си слух. Долавяха тонове в тоновете, акорди в акордите. Веднъж Рун за малко да избяга от среща с една млада нимфа, защото тънкото й кискане звучеше като писък на морска свиня. А в леглото… Мамка му, на колко жени не се беше обадил повече не защото сексът е бил зле, а защото звуците, които издаваха в леглото, бяха непоносими! Май не можеше да ги преброи.

Рун се усмихна на медвещицата.

— Здравейте. — Той кимна към коридора. — Знам, че сте заета, но се надявах да ми отделите няколко минути да обсъдим случая, по който работя.

Облечена в свободен тъмносин панталон и бяла памучна риза с три четвърти ръкави, подчертаваща сияйната й тъмна кожа, медвещицата стоеше пред него с впечатляваща неподвижност.

Вещиците и вещерите бяха причудливи, уникални същества. Макар че приличаха на човеци, дълбоката им магия и дългите животи ги бележеха като ванири, чиято сила протичаше главно през женските представители на родовете им. Всичките бяха пълноправни граждани. Наследяваха силата си от древен източник, когото наричаха Триликата богиня, но всъщност вещери и вещици понякога се раждаха и в немагически семейства. Владееха различни дарби — сред тях имаше пророци, воини, майстори на отвари, — но в Лунния град най-много изпъкваха лечителите. Минаваха през стриктно и дълго обучение. Младата вещица го впечатли откровено — трябваше да е изключително надарена, за да работи вече в клиника, при положение че едва ли беше на повече от трийсет.

— Очаквам друг пациент — каза тя, надниквайки през рамото му към оживената улица. — Но след това имам обедна почивка. Можете ли да изчакате половин час? — Тя посочи към коридора зад себе си и стъклената врата в дъното му, откъдето проникваше слънчева светлина. — Имаме вътрешна градина. В такъв прекрасен ден бихте могли да ме почакате там.

Рун погледна табелката с името й на регистратурата.

— Благодаря ви, госпожице Соломон.

Тя примига изненадано с гъстите си кадифени мигли.

— О, аз не съм… Клиниката е на сестра ми. Тя отиде на почивка и ме помоли да я замествам през това време.

Вещицата махна отново към коридора, грациозна като кралица.

Рун я последва, стараейки се да не вдишва по много от аромата й на евкалипт и лавандула.

Не се дръж като шибан перверзник.

Слънчевите лъчи в коридора се преплитаха с тъмната й като нощта коса. Тя отвори стъклената врата, разкривайки вътрешен двор с плочник, обграден от терасирана билкова градина. Денят наистина беше прекрасен. Полъхът откъм реката полюшваше растенията, разнасяйки успокоителните им благоухания.

Тя посочи масата от ковано желязо и столовете до една леха с мента.

— Няма да се бавя.

— Добре — отвърна Рун, а тя не го изчака да седне, преди да тръгне обратно към регистратурата.

Трийсетте минути минаха бързо, главно заради телефонните обаждания, които проведе с Дек, Флин и няколко капитани от Помощната гвардия. Когато стъклената врата се отвори отново, той току-що беше оставил телефона си с намерението да се наслади на няколко тихи минути.

Като видя натоварения поднос, който носеше вещицата, скочи на крака да го поеме. Беше отрупан с чайник, изпускащ пара, чаши, чиния със сирене, мед и хляб.

— Реших, че щом така или иначе съм в обедна почивка, може да хапнем заедно — обясни тя.

— Нямаше нужда да носите и за мен — каза той, докато оставяше подноса на масата, внимавайки да не разлее чая.

— Не е нищо особено. Пък и не обичам да ям сама.

Тя седна срещу него и се зае да нарежда приборите.

— Интересен акцент имате.

Не говореше с отривистото произношение на жителите на града, а подбираше старателно всяка дума.

Тя намаза малко сирене върху филия хляб.

— Учителите ми бяха от една стара част на Пелиум, край Раганско море. Явно съм го усвоила от тях.

Рун си наля чай, после напълни и нейната чаша.

— Пелиум е старо място.

Кафявите й очи просветнаха.

— Така е.

Той я остави да отпие от чая си, преди да каже:

— Вече говорих с няколко други медвещери от града, но никой не успя да ми даде отговор. Съзнавам, че вероятно се хващам за сламки като удавник. Но преди да започнем разговора, бих искал да ви помоля за… дискретност.

Тя сложи няколко фурми и зрънца грозде в чинията си.

— Питайте каквото желаете. Ще си остане между нас.

Той вдиша аромата на чая — мента, женско биле и нещо друго, капчица ванилия и нещо дървесно. Облегна се назад в стола си.

— Добре. Знам, че времето ви е ограничено, затова ще говоря в прав текст: според вас възможно ли е повреден магически предмет да бъде поправен, при положение че нито вещици, нито елфи, нито дори самите астери не са успели да го поправят досега? Възможно ли е да бъде изцелен?

Тя сипа малко мед върху парченцето сирене в чинията си.

— С магия ли е сътворен предметът, или е бил обикновен и впоследствие му е вселена сила?

— Според легендите е бил направен с магия и може да го използва само някой, надарен със силата на Звезделф.