Дом на пръст и кръв

— Не се лигави — прошепна той в ухото й и плътният му глас пробяга по всички кости на тялото й. — Огледай се, Куинлан. Наслади се на гледката. — После добави: — Харесвам града, когато вали.

Брайс не отлепи глава от гърдите му и той я стисна леко.

— Хайде — подкани я закачливо на фона на бибипкащи клаксони и плисък на автомобилни гуми в дъждовни локви. А после почти измърка: — Ще ти купя млечен шейк, ако погледнеш.

Гърленият му изкусителен глас накара пръстите на краката й да се свият в обувките.

— Нека да е сладолед — измърмори тя и Хънт се засмя.

Открехна едно око. Принуди и другото да се отвори. Забила пръсти в раменете му достатъчно силно, че да прониже кожата му, опълчвайки се на всеки инстинкт, който крещеше на тялото й да се скове като камък, Брайс погледна града под тях през дъждовната вода, стичаща се по лицето й.

В пороя мраморните сгради лъщяха, сякаш бяха изваяни от лунен камък, а сивите калдъръмени улици изглеждаха полирани в сребристосиньо, оплискани със златисти петна от първосветните лампи. От дясната й страна портите на Стария площад, Лунната гора и Пет рози изпъкваха насред обширната панорама като извития гръбнак на езерен звяр, пробиващ водната повърхност на три места. Кристалът им проблясваше като разтапящ се лед. От такава височина булевардите, които ги свързваха — и под които минаваха каналите на първосвета, — приличаха на копия, хвърлени през града.

Вятърът клатеше буйно палмите и съскането на листата им почти заглушаваше сприхавото бибипкане на шофьорите, блокирани в трафика. Всъщност целият град сякаш беше застинал — и само те двамата прелитаха с шеметна скорост над него.

— Не е толкова страшно, нали?

Брайс го защипа по врата и смехът му погъделичка ухото й. Тялото й май се притисна малко по-силно към масивната стена на неговото. И ръцете на Аталар май я стиснаха малко по-силно.

Погледаха мълчаливо как древните сгради от камък и тухла преминават в модерни архитектурни творения от метал и стъкло. Колите също ставаха все по-луксозни — очуканите таксита отстъпваха място на черни седани със затъмнени стъкла и униформени шофьори, наредени на опашки пред високите небостъргачи. Значително по-чистите улици не бяха толкова оживени — и по тях нямаше нито музикални клубове, нито ресторанти, преливащи от храна, питиета и смях. Това беше стерилна, дисциплинирана част от града, където целта беше да се гледа не наоколо, а нагоре.

Дъждовните мъгли, увиващи се около горните етажи на сградите, бяха обагрени от светлини и цветни реклами. Нямаше нужда да поглежда към червеното петно от лявата си страна, за да се досети, че минават покрай главната сграда на „Реднър Индъстрис“. Не беше виждала или чувала Рийд през двете години след смъртта на Даника — дори не й писа, за да изкаже съболезнования. Въпреки че Даника работеше в компанията му. Копеле.

Хънт се устреми към гигантската бетонна сграда, която Брайс се беше опитала да заличи от паметта си, и кацна плавно на една тераса на втория етаж. Отвори стъклените врати, долепяйки карта за пропуск до някакво сканиращо устройство, и обясни на Брайс:

— Виктория е таласъм.

Тя знаеше, но кимна и влезе след него. Двамата почти не бяха говорили за онази нощ. За спомените й оттогава.

Климатичната инсталация работеше с пълна мощ и Брайс прегърна тялото си с ръце, а зъбите й затракаха заради резкия преход от бурята към студа в сградата.

— Върви бързо — посъветва я Хънт, избърсвайки дъждовната вода от лицето си.

Повозиха се в един от претъпканите асансьори, извървяха два коридора и накрая се озоваха пред входа на просторен кабинет с изглед към малък парк.

Хънт отиде да се здрависа с Виктория през извитото стъклено бюро на таласъмката.

После махна към Брайс.

— Брайс Куинлан, това е Виктория Варгос.

Виктория беше така добра да се престори, че я среща за пръв път.

Голяма част от спомените й за онази нощ бяха мъгляви. Но си спомняше стерилната стая. И как Виктория й пусна аудиозаписа.

Този път обаче Брайс можеше да оцени красотата пред себе си: тъмната коса, светлата кожа и прелестните зелени очи бяха нагледно доказателство за пангерските й корени, нашепващи за слънчеви лозя и резбовани мраморни палати. Но грацията във всяко нейно движение… Трябваше да е древна колкото света, за да придобие такова изящество. Да научи тялото си да се движи толкова плавно.

Върху нейното чело също беше татуиран ореол. Брайс прикри някак изненадата си — паметта не й беше поднесла тази подробност. Знаеше, че феите са участвали в бунта на ангелите, но не подозираше, че и други немалаки са се били под флага на Дневната звезда на Шахар.

— Приятно ми е — поздрави я с топъл глас и поглед Виктория.

Аталар изглеждаше още по-добре наквасен от дъжда. Ризата му полепваше по всеки изваян мускул на торса му. Нейната коса обаче беше полепнала по главата й, а гримът й несъмнено се беше размазал.

Брайс протегна ръка към Виктория, която я стисна здраво, но приветливо, и й се усмихна. Дори й смигна.

Хънт измърмори:

— Кокетничи така с всеки, така че не се чувствай поласкана.