Духовна връзка

Обаче някак си ми се стори, че няма значение как изглеждам. Начинът, по който

ме гледаше Дмитрий, потвърди всичките ми подозрения. Чувствата, които изпитваше

към мен, преди да бъде превърнат – и които бяха изкривени, докато съществуваше като

стригой – още съществуваха. Трябваше да съществуват. Може би Лиса беше неговият

спасител. Може би целият кралски Дворец мислеше, че тя е богиня. Но тогава осъзнах,

че независимо колко одърпана изглеждах или колко той се стараеше да запази

изражението си безразлично, аз бях неговата богиня.

Той преглътна и насила успя да се овладее, както винаги. Някои неща оставаха

непроменени.

- В такъв случай най-доброто, което мога да направя, – продължи да говори

спокойно – е да стоя настрана от теб. Това е най-добрият начин да платя дълга си.

Трудно ми бе да се контролирам и да поддържам някакъв смислен разговор. Бях

изпълнена със същото благоговение като него. Освен това се почувствах оскърбена.

- Предлагаш да се отплатиш на Лиса, като останеш завинаги до нея!

- С нея не съм правил нещата… - За момент отклони погледа си, борейки се със

самоконтрола си и после пак ме погледна в очите. – С нея не съм правил нещата, които

правих с теб.

- Не беше на себе си! Не ме интересува. – Темпераментът ми се разгаряше.

- Колко? – възкликна той. – Колко пазители умряха през онази нощ заради

стореното от мен?

- Аз… мисля, че шест или седем. – Сероизна загуба. Усетих леко свиване в

гърдите, припомняйки си имената, прочетени на глас в сутерена.

- Шест или седем, - повтори Дмитрий, по гласа му личеше, че се измъчва. –

Мъртви за една нощ. Заради мен.

- Не действаше сам! И ти казах, не беше на себе си. Не можеше да се

контролираш. За мен няма значение –

- Обаче за мен има! – изкрещя и гласът му прокънтя в коридора. Пазителите от

всички страни се извърнаха, но не приближиха. Когато отново проговори, Дмитрий се

опитваше да запази гласа си нисък, но пак трептеше под яростните емоции. – За мен има

значение. Ето това не схващаш. Не можеш да разбереш. Не може да разбереш какво е да

зная какво съм извършил. Цялото ми съществуване като стригой – изглежда ми като сън,

но сън, който помня много ясно. За мен не може да има прошка. А станалото с теб? Това

си го спомням най-добре. Всичко, коети причиних. Всичко, което исках да направя.

- Но сега вече няма да го направиш, - започнах да го умолявам. – Така че нека

забравим. Преди... преди да се случи всичко това, ти каза, че можем да сме заедно. Че

можем да получим назначения близо един до друг и...

- Роза, - той ме прекъсна, а името, с което ме нарече, прободе сърцето ми. Мисля,

че се изтърва без да иска, без намерение да ме нарече така. На устните му се появи

изкривена усмивка, в която нямаше грам хумор. – Наистина ли мислиш, че някога ще ми

позволят отново да бъда пазител? Цяло чудо ще е, ако ми позволят да живея!

- Не е вярно. Щом осъзнаят, че си се променил и че си възвърнал предишното си

аз… всичко ще се нареди както преди

Той поклати тъжно глава.

- Оптимизмът ти… вечната ти вяра, че може да поправиш всичко. О, Роуз.

Притежаваш удивителни качества. Които много често са и най-вбесяващите ти черти.

- Вярвах, че може да се върнеш към предишния си живот от света на стригоите, -

отбелязах. – Може би вярата ми в невъзможното в крайна сметка не е чак толкова

откачена.

Разговорът бе печален, сърцераздирателен, и въпреки това продължаваше да ми

напомня за старите ни тренировки. Тогава се опитваше да ме убеди в нещо сериозно, но

аз го разглеждах от логическата гледна точка на Роуз. Накрая свършвах развеселена и

раздразнена. Имах усещането, че ситуацията е малко по-различна, но поведението ни не

се е променило. Само че сега не бяхме на тренировка. Нямаше да се усмихне и да

завърти очи. Положението беше сериозно. На живот и смърт.

- Благодарен съм ти за всичко, което направи, - каза той официално, но си личеше,

че се бори за надмощие над чувствата си. Поредната черта, по която си приличахме – и

двамата трудно запазвахме самоконтрол. Той обаче винаги се справяше по-добре от мен.

– Длъжник съм ти. Но не мога да платя дълга си. Както казах, най-доброто, което мога да

направя, е да стоя далеч от живота ти.

- Ако си част от живота на Лиса обаче, не можеш да ме избягваш.

- Хората могат да съществуват заедно… без да бъдат нещо повече, - отговори ми

студено. Звучеше като Дмитрий, когото познавах. Разумът надделяваше над чувствата.

И точно тогава избухнах. Както вече споменах, той умееше да се контролира. Аз?

Не така добре. Хвърлих се към решетките с такава скорост, че дори Михаил се сепна и

подскочи.

- Но аз те обичам! – изсъсках. – И зная, че и ти ме обичаш. Наистина ли мислиш,

че можеш да прекараш остатъка от живота си покрай мен и да пренебрегваш чувствата

си?

Бедата се състоеше в това, че дълго време, още в Академията, Дмитрий се

опитваше да убеди сам себе си, че би могъл да направи точно това. И беше подготвен да

прекара живота си, без да се поддава на чувствата, които изптваше към мен.

- Обичаш ме, - повторих. – Зная, че ме обичаш. – Протегнах ръце през решетките.