Духовна връзка

някои от пазителите…, а и баща ти има достъп до много места… - Не знаех с какво точно

се занимава господин Риналди, но предполагах, че е нещо по подръжката.

- Какво търсиш? – Отворих уста да възразя, но тя вдигна ръка пред мен. – Не, не.

Не ми трябват подробности. Само основното, за да мога да уредя всичко. Зная, че не

искате просто да разгледате мястото.

- Трябват ми някои досиета, - обясних.

Тя вдигна вежда.

- Лични ли? Опитваш се да си уредиш работа?

- Аз… не. – Ха. Идеята никак не беше лоша, при условие, че не беше сигурно дали

ще ме назначат за пазител на Лиса. Не. Едно по едно. – Трябва да разбера малко повече

за външната охрана на някои места – училища, имения, затвори. – Опитах се да запазя

изражението си нормално при споменаването на затворите. Мия беше на линия за

щуротиите, ала дори и тя имаше граници. – Предполагам, че държат информацията

именно там.

- Да, - отговори тя. – Но повечето файлове са дигитални. И не се обиждай, но

може да се окаже отвъд способностите ти. Дори и да се доберем до един от компютрите

им, цялата система е защитена с парола. Освен това, когато си тръгват, заключват

компютрите. Предполагам, че не си станала хакер.

Определено не. И за разлика от героите в шпионските филми, с които Лиса ме

сравняваше на шега, не разполагах с приятели хакери, които биха могли да разбият

паролите и защитата на компютрите. По дяволите. Загледах се тъпо в краката си и се

зачудих дали бих могла да измъкна още малко информация от Ейб.

- Обаче, - рече Мия, - ако информацията, която търсите, не е текуща, може и да

имат копие на хартия.

Вдигнах рязко глава.

- Къде?

- Имат огромни складове, натъпкани в мазето. Стотици папки. Държат ги под

ключ, но вероятно е по–лесно да се доберем до тях, отколкото да се мъчим да проникнем

в компютърната система. Отново го казвам – зависи от какво се нуждаете и от кога

датира информацията.

От думите на Ейб останах с впечатлението, че затвора „Тарасов” се намира в

Аляска отскоро. Някъде из архивите със сигурност имаше досие. Не се и съмнявах, че

пазителите бяха преминали към дигитално съхранение на данните отскоро, което

означаваше, че може би няма да разберем на секундата с каква охрана разполага мястото,

но щях да се съглася и на копие.

- Може би се нуждаем точно от това. Може ли да ни вкараш там?

Мия замълча за няколко секунди – стана ми ясно, че се колебае.

- Вероятно. – Тя хвърли поглед към Лиса. – Още ли можеш да внушаваш на хората

да ти се подчиняват като роби?

Лицето на Лиса се изкриви.

- Не искам да си го представям по този начин, но да, мога. – Още една от

странните способности на Духа.

За кратък миг Мия обмисляше нещо и после кимна бързо.

- Добре. Върнете се към два часа и ще видим какво може да се направи.

Два следобяд означаваше полунощ за света на мороите, които предпочитаха да

работят през нощта. Да се разхождаме на дневна светлина не беше съвсем потайно и

прикрито, но трябваше да се досетя, че Мия планира операцията за тази част от

денонощието, защото наоколо щеше да има малко хора. Опитвах се да реша дали да се

сближим повече, когато почукване прекъсна мислите ми. Мия подскочи и внезапно

почувства неудобство. Тя се надигна, за да отвори вратата и от коридора се чу познат

глас.

- Съжалявам, че закъснях, но…

Кристиан пристъпи в стаята. Внезапно млъкна, когато ни видя с Лиса. Всички

замръзнаха и на мен се падна честта да се престоря, че ситуацията не е точно ужасяващо

неловка.

- Здрасти, Кристиан, - поздравих го радушно. – Как е?

Очите му се бяха приковали върху Лиса и му отне известно време, преди да успее

да се фокусира върху мен.

- Добре. – Той погледна Мия. – Мога да се върна после…

Лиса нетърпеливо се изправи.

- Не, - каза тя с хладен глас, подхождащ на някоя принцеса. – Роуз и аз ще

тръгваме.

- Да, - съгласих се с нея. – Имаме… малко работа…, която трябва да свършим. И

не искаме да прекъсваме вашата… - По дяволите, нямах идея какво имаха намерение да

правят. И не бях сигурна, че искам да научавам.

Мия успя да проговори.

- Кристиан искаше да види някои от движенията, които упражнявах с пазителите.

- Супер. – Продължавах да се усмихвам, докато двете с Лиса се отправихме към

вратата. Тя пристъпваше колкото се може по–далеч от Кристиан. – Джил ще ревнува.

И не само Джил. След като си казахме довиждане, Лиса и аз закрачихме обратно

по настилката. Усещах гнева и ревността, които се излъчваха от нея.

- Няма нищо между тях, Лис, само „бойния им клуб”, - казах и не очаквах да ми

отговори. – Нищо не се случва. Ще си говорят за юмруци, ритници и разни такива

скучни неща. – Всъщност си беше доста интересно, но не исках да я дразня,

възхвалявайки отношенията между Кристиан и Мия.

- Сега може и нищо да не се случва, - отвърна тя, вперила каменния си поглед

напред. – Но кой знае какво може да се случи? Прекарват времето си заедно, тренират

разни физически упражнения, едното води до другото…

- Това е нелепо, - казах аз. – Тренировките изобщо не са романтични. - Отново

излъгах, припомняйки си, че точно така започна връзката ми с Дмитрий. Май беше най–

добре да не го споменавам. – Освен това Кристиан не може да се забърква с всяко