Духовна връзка

момиче, с което се мотае. Мия, Джил – не се обиждай, ама той не е мъж–мечта.

- Изглежда много добре, - възпротиви се тя, още погълната от мрачни чувства.

- Вярно е, - съгласих се, като внимавах да държа погледа си върху пътеката. – Но

се изисква повече от това да изглежда добре. И между другото, мислех си, че не те

интересува какво ще прави.

- Наистина не ме интересува, - заяви тя, ала не успя да убеди нито себе си, нито

мен. – Изобщо не ме интересува.

През остатъка от деня напразно се опитвах да я разсея. В съзнанието ми изникнаха

думите на Таша: „Защо не оправиш нещата?” Защото Лиса и Кристиан бяха адски

неразумни, и двамата задавени от ненавист, което от своя страна ме вбесяваше. Кристиан

щеше да ми е много полезен в организирането на бягството, но го държах настрана за

доброто на Лиса.

Когато дойде време за вечеря, я оставих да потъне в лошото си настроение. В

сравнение с романтичните й терзания, моята връзка с разглезения кралски плейбой,

чието семейство не ме одобряваше, изглеждаше оптимистична. Светът се превръщаше в

тъжно и плашещо място. Уверих Лиса, че ще се върна веднага след вечеря и тогава

заедно ще отидем при Мия. Споменаването на Мия не успя да накара Лиса да се

почувства щастлива, но мисълта за проникването с взлом моментално я разсея от

спомените за Кристиан.

Роклята ми за вечеря беше къса, направена от лъскава тънка материя, подходяща

за лятото. Деколтето беше прилично, а малките ръкави й придаваха класически вид. С

коса, хваната на ниска опашка, така че да прикрива татуировките ми, почти изглеждах

като почтена приятелка – което само по себе си беше измамно, защото аз бях част от

откачен план, включващ връщането на последното ми гадже от света на безсмъртните.

Ейдриън ме огледа от главата до петите, когато пристигнах в градската къща на

родителите му. По принцип живееха почти постоянно в двореца. Леката усмивка на

лицето му ми подсказа, че му харесва това, което вижда.

- Одобряваш ли ме? – попитах и се завъртях.

Той плъзна ръка около кръста ми.

- За съжаление, да. Надявах се да се появиш с нещо по–небрежно. Нещо, което да

скандализира родителите ми.

- Понякога имам чувството, че не те интересувам като личност, - отбелязах,

докато влизахме. – Имам усещането, че ме използваш само да шокирам околните.

- И двете, малък дампир. Интересувам се от теб и те използвам да шокираш.

Хвърлих една усмивка, когато домакинът на Ивашкови ни поведе към столовата

на къщата. В действителност, дворецът имаше ресторанти и кафенета, разпръзнати

навсякъде, ала изисканото семейство на Ейдриън предпочиташе да има собствена

модерно обзаведена столова в дома си. Ако зависеше от мен, предпочитах да съм на

някое публично място. С повече възможности за измъкване.

- Ти трябва да си Роуз.

Оглеждах възможните изходи, когато заниманието ми бе прекъснато от много

висока, много елегантна жена морой, тъкмо влезнала в стаята. Носеше дълга, тъмно

зелена сатенена рокля - на мига почувствах, че мястото ми не е тук, – която идеално

пасваше на цвета на очите й и на тези на Ейдриън. Тъмната й коса бе вързана на опашка

и тя ми се усмихна с искрена топлота, когато пое ръката ми.

- Аз съм Даниела Ивашкова, - каза тя. – Радвам се, че най–накрая се срещаме.

Наистина ли се случваше? Ръката ми автоматично разтърси нейната в отговор.

- Приятно ми е да се запознаем, лейди Ивашкова.

- Наричай ме Даниела, моля те. – Обърна се към Ейдриън и заговори, докато

оправяше яката на ризата му. – Кажи ми честно, скъпи, някога поглеждаш ли се в

огледалото, преди да излезнеш? Косата ти изглежда ужасно разрошена.

Той я отблъсна, когато посегна към главата му.

- Шегуваш ли се? Прекарвам часове пред огледалото, за да й придам този вид.

Тя въздъхна мъчително.

- Има дни, в които ми е трудно да преценя дали съм щастливка или не, че нямам

други деца. – Зад нея мълчаливи келнери подреждаха храната върху масата. От

подносите се вдигаше пара и стомахът ми изкъркори. Надявах се, че никой не чу.

Даниела се загледа в коридора зад гърба й. – Нейтън, би ли побързал? Храната ще

изстине.

Миг по–късно по дървения под прозвучаха тежки стъпки и Нейтън Ивашков се

вмъкна в стаята. Както и съпругата му, бе облечен официално, синята му сатенена връзка

блестеше на фона на тежкото му стоманеночерно сако. Радвах се, че в помещението

имаше климатик, защото имах чувството, че ще се разтопи под тежестта на дебелия плат.

Спомних си отличителния му белег от преди: гъсталак от сребърна коса, преливаща в

мустаци. Зачудих се дали косата на Ейдриън ще изглежда по същия начин, когато

остарее. Нямаше да разбера. Ейдриън вероятно щеше да боядиса косата си при първия

признак на посивяване или когато забележи първия бял косъм. Бащата на Ейдриън

можеше и да изглежда точно както си го спомнях, но нямаше представа коя съм.

Всъщност изглеждаше искрено изненадан да ме види.

- Това е, ъ, приятелката на Ейдриън – Роуз Хатауей, - рече внимателно Даниела. –

Нали си спомняш, той каза, че ще я доведе на вечеря.

- Приятно ми е да се запознаем, лорд Ивашков.

За разлика от съпругата си, той не пожела да го наричам по име, и аз почувствах