Духовна връзка

секунда по–късно се присъединих към тях. По–рано не бях повярвала на Ейдриън, когато

спомена, че Татяна може да намине. От изражението му разбрах, че и той самият е

изненадан. И ето че тя се появи наистина. Плъзна се в стаята, с елегантно, вероятно

бизнес облеко: черни панталони и сако, и червена копринена блуза с дантела отдолу.

Малки фиби с камъчета проблясваха в тъмната й коса, и императорските й очи ни

пронизваха, докато бързо й се покланяхме. Дори и собственото й семейство следваше

традициите.

- Лельо Татяна, - каза Нейтън, принуждавайки се да се усмихне. Стори ми се, че

не му се налага да го прави често. – Ща се присъединиш ли към нас за вечеря?

Тя махна безразлично.

- Не, не. Не мога да остана. Бях тръгнала да се срещна с Присила, но реших да се

отбия, когато разбрах, че Ейдриън се е завърнал. – Погледът й падна върху него. – Не

мога да повярвам, че цял ден си бил тук и не дойде да ме посетиш. – Гласът й беше

студен, но ми се стори, че в очите й проблясваше искрица забавление. Стряскащо. Не я

смятах за гостоприемна и забавна. Цялото преживяване – да я видя извън

церемониалните стаи на двореца – ми изглеждаше нереално.

Ейдриън й се усмихна широко. Определено се чувстваше удобно, за разлика от

останалите присъстващи в стаята. По някаква причина, така и не разбрах каква, Татяна

обичаше Ейдриън и го глезеше. Изобщо не означаваше, че не обича останалите членове

на семейството си; просто той й бе любимец. Винаги се изненадвах, като знаех какъв

негодник е понякога.

- Предположих, че имаш по–важни задачи, вместо да се видим, - каза й той. –

Освен това, отказах цигарите, така че вече няма да се промъкваме зад тронната зала, за да

изпушим по цигара.

- Ейдриън! – скастри го Нейтън и лицето му стана ярко червено. Тогава ми

хрумна, че бих могла да се обзаложа колко пъти Нейтън изрече името на сина си с

неодобрение. – Лельо, съжаляв….

Татяна вдигна ръка.

- О, замълчи, Нейтън. Никой не иска да слуша.

Почти се задавих. Да се намирам в една стая с кралицата си беше стресиращо

преживяване, но почти си струваше напрежението, особено след като видях как затвори

устата на лорд Ивашков. Тя се обърна отново към Ейдриън, лицето й изглеждаше по–

приветливо. – Значи най–после ги отказа? Време беше. Предполагам, че е твое дело?

Отне ми секунда, преди да осъзная, че говори на мен. До момента се надявах, че

тя дори не ме забелязваше. Защото това беше единственото разумно обяснение, че още

не се е развикала да изхвърлят навън малката развратна кървава курва. Шокирах се.

Гласът й не прозвуча обвинително. Стори ми се… впечатлена.

- Ами, не бях аз, Ваше Величество, - отговорих. Смирението ми нямаше нищо

общо с поведението ми последния път, когато се срещнахме. – Ейдриън беше този, който

взе решение да ги откаже.

Татяна ми се усмихна.

- Много дипломатично. Трябва да те направят политик.

На Найтън не му хареса насоченото към мен внимание. И аз не бях сигурна дали

да бъда поласкана или не.

- С Присила работа ли ще обсъждате довечера? Или просто ще вечеряте като

приятели?

Татяна отмести поглед от мен.

- И двете. Развихри се семейна кавга. Не я направиха публично достояние, но

излезе извън контрол. Хората вдигат шум заради сигурността. Някои са готови да

започнат тренировки веднага. Други се чудят дали пазителите могат да живеят, без да

спят. – Тя завъртя очи. – И тези са най–добрите предложения.

Нямаше съмнение, че посещението й стана много по–забавно.

- Надявам се, че ще потушиш желанието за военно обучение, - изръмжа Нейтън. –

Абсурдно е – само си представи ние да се бием редом до пазителите.

- Абсурдното е, че между кралските съсловия назрява съревнование. Ето това

искам да прекратя. – Гласът й звучеше точно като на кралица. – Ние сме водачи на

мороите. Трябва да сме за пример. Налага се да се обединим, за да оцелеем.

Изучавах я с любопитство. Какво искаше да каже? Нито се съгласи, нито отхвърли

позицията на Нейтън по повод военното обучение на мороите. Спомена само, че трябва

да се установи мир сред хората й. Но как? Това ли беше метода й да окуражи новото

движение или целеше да го смачка? Всички се притесняваха за безопасността си след

атаките и на нея се падаше тежката задача да се погрижи и да разреши проблема.

- Изглежда ми трудно, - държеше се безразлично, сякаш не съзнаваше

сероизността на положението. – Ако все още искаш да запалим по цигара, ще направя

изключение.

- Ще се радвам да ме посетиш утре както подобава, - отвърна сухо тя. – Остави

цигарите вкъщи. – Погледна празната чаша. – И някои други неща. – През погледа й

премина проблясък на непоколебимост, ала се стопи толкова бързо, че изпитах

облекчение. Ето това беше ледената Татяна, която познавах.

Той вдигна наздравица.

- Отбелязвам си.

Татяна ни хвърли по един бърз поглед.

- Приятна вечер, - единствено това ни пожела. Отново се поклонихме и тя се

отправи към предната врата. Зад гърба й се чуха възклицания и шушукане. Тя пътуваше

със свитата си, и сигурно ги беше оставила да чакат във фоайето, когато дойде да

поздрави Ейдриън.

След посещението й вечерята премина в мълчание. Всички бяхме възхитени от