Духовна връзка

Той ни погледна двете с Лиса и вдигна вежда. Кимна с разбиране.

- Принцесо Драгомир. Пазител Хатауей.

Очевидно репутацията ни предшестваше. За пръв път се обръщаха към мен с

новата ми титла. Шокирах се и се почувствах леко виновна, че предавам точно групата,

към която току-що се присъединих.

- Това е Дон, - обясни Мия. – Дон, принцесата иска да те помоли за услуга. – Тя

погледна многозначително към Лиса.

Лиса вдиша дълбоко и впери поглед в него, а аз усетих през връзката ни парещата

магия на внушението.

- Дон, - заговори тя решително, - дай ни ключовете и кодовете за архива на долния

етаж. И после се увери, че камерите в зоната са изключени.

Той се намръщи.

- Защо да… - започна, но тя продължаваше да го гледа право в очите и той

постепенно се поддаде на внушението. Линиите на лицето му се изгладиха, той отстъпи и

аз въздъхнах облекчено. Много от хората бяха достатъчно силни, за да устоят на

внушението – особено ако им го прилагаше обикновен морой. Лиса притежаваше по-

голяма сила заради Духа, въпреки че нямаше гаранция дали някой няма да успее да се

отърси от влиянието.

- Разбира се, - каза той и се изправи. Отвори чекмеджето на бюрото и подаде

връзка ключове, които тя мигновено ми връчи. - Кодът е 4312578.

Запомних числата и той направи жест да го последваме през всемогъщата врата.

Зад нея във всички посоки се разпростираха коридори. Той посочи един вдясно.

- Вървите напред, накрая завивате вляво, слизате по стълбите два етажа и търсите

вратата вдясно.

Мия ме погледна, за да се увери, че съм разбрала. Кимнах и тя се обърна към него.

- А сега изключи охранителните камери.

- Заведи ни там, - рече твърдо Лиса.

Дон не се възпротиви на заповедта й и Лиса и Мия го последваха, оставяйки ме

сама. Тази част от плана зависеше от мен, затова побързах надолу по коридора. Сградата

можеше и да е опразнена от персонала и въпреки всичко пак имаше вероятност да налетя

на някого – не зная как щях да се измъкна от неприятности, неспособна да използвам

внушение. Упътването на Дон беше точно, но когато набрах кода и се озовах в мазето

почувствах, че не съм готова. В огромното помещение се простираха дълги редове с

кашони, пълни с папки. Не им се виждаше края. Чекмеджетата бяха по пет едно над

друго, а бледата флуоресцентна светлина и злокобната тишина караха мястото да

изглежда обитавано от духове. Цялата информация на пазителите отпреди дигиталната

революция се намираше тук. Един бог знаеше къде точно са файловете. Дали бяха в

секцията за Средновековна Европа? Внезапно се почувствах обезсърчена и се зачудих

дали някога ще изпълня плана си.

С облекчения забелязах, че рафтовете са надписани. Първият – АА1, до него АА2

и така нататък. О, Господи. Сигурно имаше няколко рафта само за буквата А. Бях

благодарна, че организацията е проста – по азбучен ред, обаче ми стана ясно защо

рафтовете сякаш са безкрайни. Трябваше да измина почти три четвръти от помещението,

преди да стигна до буквата Т. И когато стигнах до чекмеджето с надпис ТА27, попаднах

на папката за затвора „Тарасов”. Ахнах. Дебела папка, пълна с всевъзможни документи.

Три страници бяха отделени на историята на затвора и различните му местонахождения,

както и за чертежи на самия затвор. Не можех да повярвам. Толкова много

информация…, ала беше ли ми нужна? Кое щеше да ми е полезно? Отговорът дойде

бързо: всичко. Затворих чекмеджето и хванах папката под ръка. Добре. Време беше да се

изнасям.

Обърнах се и затичах към изхода. След като се сдобих с папката, почувствах как

желанието да избягам ме притиска. Бях почти до изхода, когато чух тихо щракване и

вратата се отвори. Замръзнах, не познавах дампира, който влезе. И той замръзна,

очевидно смаян – за мой късмет не ме прикова веднага към стената и не започна да ме

разпитва.

- Ти си Роуз Хатауей, - каза той. Милостиви Боже. Изобщо имаше ли някой, който

да не е наясно коя съм?

Напрегнах се, не знаех какво да очаквам, но заговорих сякаш имаше логика да се

срещаме точно тук.

- Така изглежда. А ти кой си?

- Михаил Танър, - отговори той объркано. – Какво правиш тук?

- Изпълнявам поръчка, - рекох безгрижно. Посочих му папката. – На пазителя,

който работи тук, му трябва нещо.

- Лъжеш, - отвърна той. – Аз съм пазителя, отговарящ за архива. Ако на някой му

трябваше нещо, щеше да изпрати мен.

О, по дяволите. Планът ми се проваляше. Обаче докато стоя там, ми мина странна

мисъл. Външният му вид не ми беше познат: къдрава кафява коса, среден ръст, почти на

тридесет. Наистина изглеждаше много добре. Но името му… нещо, свързано с името

му…

- Гспожа Карп, - ахнах. – Вие се бяхте… забъркал с г-жа Карп.

Той се стегна, сините му очи притеснено се присвиха.

- Какво знаеш?

Преглътнах. Това, което правех – или се опитвах да направя за Дмитрий – не беше

прецедент.

- Обичал сте я. И сте се заклел да я убиете, след като тя… след като е била

превърната.

Госпожа Карп ни преподаваше преди няколко години. Служеше си с Духа и

заради страничните ефекти от използването му беше започнала да полудява, затова реши

да стори единственото, което ще спаси съзнанието й: да се превърне в стригой. Михаил,