Духовна връзка

живее в двореца. Лиса копнееше да получи колкото се може повече познания, а

кралицата й даваше възможност. Мисълта за посещението я изпълни с нетърпение и

вълнение – особено след като щеше да празнува осемнадесетия си рожден ден в

университета заедно с мен. Беше достатъчно, за да я разсее от мислите за Кристиан и

Виктор.

- Благодаря Ви, Ваше Височество. Би било чудесно.

Знаех, че има голяма вероятност да не сме тук, за да отидем на планираното

посещение – особено ако плана ми за Виктор проработеше. Не исках да съсипвам

щастието на Лиса, а и нямаше как да го спомена пред цялото кралско войнство. Освен

това се чувствах замаяна, защото получих покана. След като ми отправи поканата,

кралицата не се обърна повече към мен и продължи да говори с гостите си. И въпреки

това се държеше любезно – доколкото й позволяваше – споменайки ме, точно както се бе

държала и в дома на Ивашкови. Не точно като най–добри приятелки, но определено не и

като разярена кучка. Може би Даниела имаше право. Последваха още любезности, всеки

искаше да си бъбри с кралицата, всеки се опитваше да я впечатли и ми стана ясно, че

вече нямат нужда от мен. Огледах стаята и видях някой, с който трябваше да поговоря,

затова кротко се отделих от групата. Знаех, че Лиса ще се оправи сама.

- Еди, - възкликнах, достигайки другия край на балната зала. – Най-после сам.

Еди Кастайл, дългогодишен приятел, се усмихна като ме видя. Той също беше

дампир, висок, с издължено тясно лице и със сладко момчешко излъчване. За

разнообразие беше пригладил тъмната си пясъчноруса коса. Лиса се беше надявала

двамата да излизаме на срещи, но ние си оставахме само и единствено приятели. Най-

добрият му приятел се казваше Мейсън, симпатично момче, който беше луд по мен и

който умря от ръката на един стригой. След смъртта му Еди и аз бяхме започнали

взаимно да се защитаваме. При атаката на строгоите над „Св. Владимир” беше отвлечен

и преживяването го направи определено сериозен пазител – бих казала дори прекалено

сериозен на моменти. Искаше ми се да се забавлява повече и искрено се зарадвах,

виждайки щастливото пламъче в лешниковите му очи.

- Мисля си, че всички морои в залата се опитват да те подкупят, - подразних го.

Всъщност думите ми не бяха точно шега. Наглеждах го през цялото време и той за миг

не остана сам. Досието му беше безупречно. Може и да беше поуплашен и да оцеля след

всички ужасни събития, ала те се отразиха на уменията му. Имаше чудесни оценки и

получи много точки на изпита. И най-важното, не се славеше с безразсъдство, за разлика

от мен. Беше си добро попадение.

- Така изглежда. – Той се засмя. – Не го очаквах.

- Колко си скромен. Ти си най-якия сред присъстващите.

- Не и ако се сравнявам с теб.

- Да. Личи си по хората, които се редят на опашка да говорят с мен. Таша Озера е

единствената, която ме е пожелала, доколкото ми е известно. И Лиса, разбира се.

Еди се замисли и лицето му се сбръчка.

- Можеше и да е по-зле.

- Ще стане по-зле. Няма начин да получа като назначение някоя от тях двете.

Замълчахме и внезапно ме изпълни тревога. Дойдох с намерението да поискам

услуга от Еди, което вече не ми изглеждаше добра идея. Пред Еди се простираше

блестяща кариера. Бях сигурна, че ще направи каквото го помоля, лоялен към

приятелството ни…, ала изведнъж се замислих, че не бих могла да го помоля. И също

като Мия, Еди беше наблюдателен.

- Какво не е наред, Роуз? – звучеше притеснен, отвътре му идваше да се държи

закрилнически.

Поклатих глава, не можех да го направя.

- Нищо.

- Роуз, - рече той предупредително.

Погледнах настрани, неспособна да срещна очите му.

- Наистина не е важно.

Ще намеря някакъв друг начин. Някой друг.

За моя изненада той се протегна и повдигна брадичката ми. Погледът му се

прикова върху моя, не ми остави изход.

- От какво имаш нужда?

Дълго се взирах в него. Бяха такава егоистка, рискувайки живота и репутацията на

приятелите, за които ме беше грижа. Ако Кристиан и Лиса не бяха с обтегнати

отнощения, вероятно щях да помоля и него. Но единственият, който ми остана, бе Еди.

- Трябва ми нещо… нещо доста екстремно.

- Роуз, всичко, с което се захванеш е екстремно.

- Не чак толкова. Може да съсипе живота ти. Да те вкара в големи неприятности.

Не мога да ти го причиня.

Усмивката му се заличи.

- Няма значение, - каза ядосано. – Ако имаш нужда от мен, ще го направя. Без

значение за какво става въпрос.

- Не знаеш какво искам.

- Вярвам ти.

- Може да се каже, че е нелегално. Дори може да се счете като измяна.

За момент се замисли, но остана непоколебим.

- От каквото се нуждаеш. Не ме интересува. Пазя ти гърба. – Два пъти спасих

живота му и знаех, че наистина мисли това, което казва. Чувстваше ми се задължен. Би

отишъл навсякъде, където го помоля, не защото изпитваше романтични чувства към мен,

а заради приятелството ни и вярността.

- Нелегално е, - повторих. – Довечера… трябва да се измъкнеш от двореца. И не

зная кога ще се върнем. – Напълно възможно бе никога да не се завърнем. Ако случайно

налетяхме на охраната на затвора… ами, можеше и да вземат смъртоносни мерки, за да