Духовна връзка

не всички) детайли. Знаех, че веднага щом се приземим отново ще стане нащрек. Той се

шокира, съвсем разбираемо, когато му разкрих, че ще освобождаваме Виктор Дашков. Не

бях казала нищо на Еди за Дмитрий или Духа, само че измъкването на Виктор от затвора

щеше да изиграе голяма роля за едно добро дело. Еди ми вярваше толкова много, че

беше възприел всичко и не бе повдигал повече въпроса. Чудех се как би реагирал, когато

научи истината.

- Най-малкото ще трябва да си осигурим GPS, - рекох. – На това нещо има само

географска ширина и дължина. Никакви истински насоки.

- Не би трябвало да е трудно, - каза Лиса, премятайки гривна през ръцете си. Беше

издърпала таблата пред седалката си и бе оставила бижутата на Таша върху нея. –

Сигурна съм, че дори в Аляска има модерни технологии, - беше и във весело настроение,

дори и след като през връзката ни усещах притеснението й. Доброто настроение на Еди

леко се изпари.

- Надявам се не си мислиш за пистолети или нещо подобно.

- Не. Съвсем не. Ако това работи както искаме, никой дори няма да знае, че сме

там, - имаше вероятност за физически двубой, но се надявах да намалим сериозните

наранявания.

Лиса въздъхна и ми подаде гривната. Тревожеше се, защото голяма част от плана

ми зависеше от нейните сили – и буквално, и преносно.

- Не знам дали това ще проработи, но може би ще ти даде повече устойчивост.

Взех гривната и я преметнах през китката си. Не усетих нищо, ала всъщност рядко

ставаше нещо, когато докосвах омагьосани предмети. Бях оставила бележка на Ейдриън,

в която му казвах, че с Лиса искаме да си направим “момичешко бягство” преди моето

назначаване и нейното записване в колеж. Знаех, че ще бъде наранен. Момичешките

работи щяха да поемат доста от тежестта на това, но щеше да го нарани фактът, че не е

поканен на тази авантюристична ваканция – дори и да вярваше, че наистина сме на

такава. Може би вече ме познаваше достатъчно добре, че да види, че повечето ми

действия имат скрити мотиви. Надявах се, че ще разпространи тази история за пред

Двореца, когато се забележи, че сме изчезнали. Пак щяхме да си имаме проблеми, но

купонджийски уикенд беше по-добре от бягство от затвора. И честно казано, как нещата

можеха да станат по-зле за мен? Единственият пропуск беше, че Ейдриън можеше да ме

посещава в сънищата ми и да ме разпитва за това, което се случва в действителност.

Беше една от по-интересните – и от време на време досадна – способност на Духа. Лиса

не се беше научила да се появява в сънищата, но разбираше основното на принципа.

Между това и внушението, тя се беше опитала да омагьоса гривната, така че да блокира

Ейдриън, когато по-късно заспя.

Самолетът започна да се спуска към Феърбанкс и погледнах през прозореца към

високите борове и разпростиращата се зелена земя. От мислите на Лиса разбирах как тя

се чувстваше наполовина очакваща ледници и преспи, макар че знаеше, че тук е лято.

След Сибир се бях научила да нямам предразсъдъци към определени местности. Най-

голямата ми тревога беше слънцето. Беше ден, когато напуснахме Двореца и когато

потеглихме на запад, часовата зона се смени, което означаваше, че пак е ден. Сега, макар

че бе почти 9 вечерта, небето беше синьо и озарено, благодарение на северната

географска ширина.

Беше като гигантско обезопасително одеяло. Не бях споменавала за това на Лиса

или Еди, но изглежда Дмитрий щеше да има шпиони навсякъде. В “Св. Владимир” и

Двореца бях недосегаема, но писмата му съвсем ясно отбелязваха, че ще чака да изляза

извън тези граници. Не знаех обхвата на нападателните му планове, но наблюдаващи

Двореца хора не биха ме изненадали. И макар че си бях тръгнала, скрита в багажника,

имаше голяма вероятност Дмитрий вече да ме преследваше. Но същата светлинка, която

пазеше затворниците, щеше да пази и нас. Едва щяхме да си осигурим няколко часа през

нощта, за да пазим и ако успеем да се справим с това бързо, ще сме извън територията на

Аляска по почти всяко време. Разбира се, това може и да не се окаже толкова хубаво

нещо. Ще загубим слънчевата светлина.

Първата ни трудност се появи след като се приземихме и опитахме да наемем

кола. Двамата с Еди бяхме на 18, ала нито едно от автокомпаниите не си позволи да ни

даде кола, след като бяхме толкова млади. След третия отказ гневът ми започна да

нараства. Кой би помислил, че нещо толкова идиотско ще ни забави? Най-накрая, на

четвъртия опит, една жена колебливо ни каза, че има мъж на около километър от

летището, който би могъл да ни даде кола под наем, ако имаме кредитна карта и

достатъчно голям депозит.

Разхождахме се в приятното време, но можех да видя, че слънцето притесняваше

Лиса всеки път щом стигнехме крайната дестинация. Бъд – от “Коли под наем при Бъд” –

не изглеждаше съвсем долнопробен, както очаквахме и наистина ни даде кола под наем,

когато представихме достатъчна сума пари. Оттам си наехме стая в скромен мотел и

отново преговорихме плановете си.

Всичката ни информация показваше, че затворът бе като подслон за вампири,

което означаваше, че това беше активното време от деня за тях. Планът ни беше да