Духовна връзка

изпълнят дълга си. Всички тренирахме точно за това. Ала не можех сама да проникна в

затвора само с внушението на Лиса. Имах нужда от боец зад гърба си.

- Само кажи кога.

Това бше. Не му разкрих целия план, само му казах къде ще се срещнем през

нощта и какво трябва да носи. Не ме попита нищо. Каза, че ще дойде. Точно тогава

новите кралски особи дойдоха да разговарят с него и аз го оставих, бях наясно, че по-

късно ще се появи. Трудно ми беше, но се постарах да отблъсна вината, предизвикана от

вероятността бъдещето му да е застрашено.

Еди пристигна, точно както обеща, и планът ми се задейства. Лиса също се появи.

И отново „през нощта” означаваше посред бял ден. Почувствах същия дискомфорт, както

когато се промъкнахме при Мия. Светлината ни излагаше на показ, но така или иначе

повечето хора спяха. И въпреки това Лиса, Еди и аз се движехме през алеите в двореца

колкото се може по-прикрито, и се срещнахме с Михаил в двора, където имаше

паркирани всякакви превозни средства. Гаражите бяха метални, прилични на

индустриални сгради и бяха разположени в покрайнините на двореца. Вмъкнахме се в

гаража, който Михаил посочи миналата нощ и когато не заварихме никой там,

почувствах облекчение. Той изгледа трима ни, стори ми се изненадан от „ударната ми

група”, но не разпитваше и не пожела да се присъедини към нас. Почувствах се още по-

виновна. Още някой рискуваше бъдещето си заради мен.

- Ще се стъпчете, - размишляваше на глас.

Насилих се да се усмихна.

- Приятели сме.

Михаил не се засмя на шегата ми, вместо това потупа капака на багажника на

един Додж Чарджър. Не се шегуваше, че ще се тъпчем един в друг. Колата беше от

новите модели – направо срамота. Старите имаха повече място, но пазителите държаха в

гаражите си само най-отбрани марки коли.

- Веднъж да се отдалечим достатъчно, ще отбия и ще ви измъкна навън, - каза той.

- Ще се оправим, - уверих го. – Хайде, да се захващаме.

Лиса, Еди и аз се натъпкахме в багажника.

- О, Господи, - мърмореше Лиса.

- Надявам се, че никой не страда от клаустрофобия.

Имах чувстовто, че играем на „торнадо”. Багажникът беше достатъчно голям, за

да се натъпчат няколко куфара, но твърде малък за трима души. Бяхме притиснати един в

друг и такова нещо като лично пространство не съществуваше. Доволен, че се побрахме,

Михаил затвори багажника и мрака ни обгърна. Минута по-късно двигателя забоботи и

колата потегли.

- След колко време мислиш, че ще спрем? – попита Лиса. – Или ще се отровим от

въглеродния диоксид?

- Дори не сме напусали очертанията на двореца, - отбелязах. Тя въздъхна.

Колата се движеше и скоро след това спря. Михаил бе стигнал входа и сега си

бъбреше с пазачите. По-рано ми каза, че ще измисли някакво извинение или ще каже, че

е тръгнал да изпълнява някаква поръчка, и предполагаше, че пазачите може би няма да го

разпитват или да претърсят колата. От кралския двор не се притесняваха, ако някой реши

да се измъкне, както беше в училище. По-голямо притеснения бяха хората, които се

опитваха да се вмъкнат вътре.

Минаха няколко минути и аз започнах да се тревожа дали всичко е наред. Тогава

колата потегли и тримата въздъхнахме облекчено. Набрахме скорост и след около миля

или малко повече колата намали и отби встрани. Капакът на багажника се отвори и ние

се измъкнахме отвътре. Чувствах се благодарна да вдишам свежия въздух. Седнах на

пасажерското място до Михаил, оставяйки Лиса и Еди да се настанят на задната седалка.

Веднъж настанили се, Михаил продължи да кара без да обели и дума.

За момент си позволих да се почувствам виновна заради храта, които замесвах, но

след това пропъдих усещането. Твърде късно бе да се тревожа. Не изпитвах и вина

заради Ейдриън. Щеше да е добър съюзник, но едва ли можех да го помоля за помощ в

начинанието.

Отпуснах се в седалката и насочих мислите си към предстоящата ни задача. Щеше

да ни отнеме час да стигнем до летището, а оттам тримата щяхме да се отправим към

Аляска.

Глава 6

- Знаете ли от какво имаме нужда?

Седях между Еди и Лиса, докато летяхме от Сиатъл за Феърбанкс. Като най-ниска

и дребна – а и като ръководител, седях на средната седалка.

- Нов план? – попита Лиса.

- Чудо? – запита Еди.

Спрях се и ги изгледах преди да отвърна. Откога бяха станали комици?

- Не. От екипировка. Имаме нужда от добри джаджи, ако ще се заемаме с това, -

потупах копието от затворническото досие, което беше в скута ми през почти цялото

време от пътуването ни досега. Михаил ни беше оставил на малко летище, на час път от

Двореца. Бяхме хванали полет оттам за Филаделфия и оттам за Сиатъл, а сега за

Феърбанкс. Напомняше ми малко за лудото летене, което преживах от Сибир обратно за

Щатите. И тогава бях минавала през Сиатъл. Започвах да вярвам, че този град бе като

порта към мрачни места.

- Мислех, че единственото, от което имаме нужда, е съобразителността ни, -

замисли се Еди. Той можеше да бъде сериозен относно работата си като пазител през

повечето време, но можеше и да се върне към чувството си за хумор, когато се

отпуснеше. Не че беше изцяло спокоен с тази наша мисия, сега, когато знаеше повече (но