Духовна връзка

Лиса нареди на Джовани да ни върне в офиса на началника при входа на затвора.

Той се съгласи, като ни поведе обратно през лабиринта, през който бяхме минали по-

рано. Кодовете му и охранителната карта ни пуснаха през всеки охранително-

пропусквателен пункт.

- Не предполагам, че можеш да използваш внушението върху Тео, за да ни даде да

излезем? – попитах аз Лиса.

Устата й беше застинала в мрачна линия. Тя поклати глава.

- Дори не зная колко дълго ще успея да задържа Джовани. Досега не съм

използвала някого като своя марионетка.

- Всичко е наред, - рекох в опит да успокоя и двете ни. – Почти свършихме с това.

Но щяхме да се сблъскаме с още една битка. След като победих половината

стригои в Русия, още се чувствах уверена в собствената си сила, но това виновно чувство

не ме оставяше. И ако попаднехме на дузина пазители, дори силата ми нямаше да

издържи.

Бях изгубила копието си за ориентиране в затвора, но се оказа, че обратният път

към главния офис, през който ни поведе Джовани, все пак минаваше през редица килии.

Видяхме друга табела над главите ни: ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ – СЕГА ВЛИЗАТЕ В

ЗАТВОРНИЧЕСКАТА ЗОНА (ПСИХИАТРИЯ).

- Психиатрия? – попитах изненадана.

- Разбира се, - промърмори Виктор. – Къде другаде мислиш, че изпращат

затворниците с психични отклонения?

- В болниците, - отвърнах аз, като се спрях с шегата за всички престъпници с

психични проблеми.

- Е, това не е винаги...

- Спри!

Лиса го прекъсна и се спря рязко пред вратата. Останалите от нас почти паднахме

върху нея. Тя се изви настрани, като отстъпи няколко крачки назад.

- Какво има? – попитах аз.

Тя се обърна към Джовани.

- Намери друг път към офиса.

- Това е най-бързият, - възпротиви се той.

Лиса бавно поклати глава.

- Не ме интересува. Намери друг, такъв, при който няма да срещнем други.

Той се смръщи, но внушението й издържа. Мъжът рязко се обърна и забързахме,

за да не изоставаме.

- Какво има? – повторих. Умът на Лиса бе прекалено заплетен, за да разбера

причината сама. Тя се смръщи.

- Усетих аури на владеещи Духа там.

- Какво? Колко?

- Поне две. Не зная дали са ме усетили или не.

Ако Джовани не бързаше толкова и ако не ни притискаше времето, щях да спра.

- Владеещи Духа...

Лиса бе търсила толкова дълго и толкова усилено за други като нея. Кой би

помислил, че ще намерим тук? Всъщност... може би трябваше да го очакваме. Знаехме,

че владеещите Духа се срещаха с лудостта. Защо и да не свършат в място като това? И

като вземем предвид нещата, които бяхме направили, докато разучавахме за затвора,

нищо чудно, че тези владетели на Духа бяха останали скрити. Съмнявах се, че някой от

работещите тук изобщо знаеше какви са те.

С Лиса бързо си разменихме погледи. Знаех колко много искаше да разучи това,

но сега не беше моментът. Виктор вече изглеждаше прекалено заинтересован от това,

което казахме, затова следващите думи на Лиса отекнаха в главата ми: Почти съм

сигурна, че другите владеещи Духа ще видят през заклинанията ми. Не можем да

рискуваме да бъдем разкрити – дори и от хора, които вече са провъзгласени за луди.

Кимнах разбиращо, като избутах настрани любопитството си и дори съжалението.

Щяхме да видим това някой друг път – да кажем, например следващия път, когато решим

да нахлуем в максимално охраняван затвор.

Най-накрая стигнахме офиса на Тео без никакви инциденти, макар че сърцето ми

препускаше бясно през целия път, докато мозъкът ми ми казваше Давай! Давай! Давай!

Тео и Еди си говореха за политиката в Двореца, когато групата ни влезе. Еди веднага

скочи и тръгна към Тео, щом разбра, че е време да тръгваме. Той хвана Тео в задушаваща

хватка, както Джовани бе направил по-рано и се зарадвах, че някой друг върши мръсната

работа, а не само аз. За съжаление, Тео изскимтя достатъчно силно преди да припадне и

да се стовари на земята.

Веднага дойдоха двамата пазачи, които ни бяха ескортирали по-рано. С Еди се

хвърлихме в борбата, а Лиса и Виктор накараха Джовани да се включи. За да станат

нещата още по-трудни, точно след като повалихме единия от пазачите, Джовани се

отърси отвнушението и започна да се бори срещу нас. И още по-лошо, той изтича до

стената, където открих – прекалено късно, – че имаше друг сребрист алармен бутон. Той

заби ръката си в него и пронизителният звук изпълни въздуха.

- По дяволите! – извиках аз.

Лиса не я биваше във физическия бой, а Виктор не беше по-добре от нея. Всичко

опираше до мен и Еди, за да приключим с тези двамата – и трябваше да го направим

бързо. Вторият от придружилите ни пазители падна и остана само Джовани. Той ми

нанесе доста добър удар – такъв, който блъсна главата ми в стената. Това не беше

достатъчно, за да ме изкара от строя, но светът ми се завъртя и черни и бели точки

затанцуваха пред очите ми. Това ме обезсили за момент, но тогава Еди му се нахвърли и

Джовани скоро вече не беше заплаха.

Еди ме хвана за ръката, за да ме изправи и после ние четиримата веднага се

затичахме навън. Погледнах назад към изпадналите в безсъзнание и отново се намразих

заради това. Нямаше обаче време за вина. Тряваше да изчезваме. Сега. Всеки пазач в

този затвор щеше да се появи за по-малко от минута.