Духовна връзка

Групата ни тичаше към портите, за да ги заварим заключени отвътре. Еди изпсува

и ни каза да почакаме. Той се върна тичешком до офиса на Тео и се върна с една от

охранителните карти, каквато Джовани беше използвал, за да отвори вратите. Разбира се,

тази ни пусна и ние се затичахме бясно към колата, която бяхме взели под наем.

Скупчихме се вътре и се радвах, че Виктор се справяше с темпото ни и не се обади с нито

един дразнещ коментар.

Еди настъпи газта и се отправихме обратно по пътя, по който бяхме дошли.

Седнах до него на предната седалка.

- Гарантирам ти, че онзи при портите ще знае за алармата, - предупредих го аз.

Първоначалните ни надежди бяха просто да си тръгнем и да му кажем, че в крайна

сметка документациите са объркани.

- Да, - съгласи се Еди с напрегнато изражение. Разбира се, пазачът излезе от

малката постройка, махайки с ръце.

- Това пистолет ли е? – възкликнах аз.

- Няма да спра, за да разбера, - Еди натисна газта още по-силно и когато пазачът

осъзна, че щяхме да мине през него, бързо скочи встрани. Минахме през дървената

бариера, която блокираше пътя, като оставихме зад себе си трески от нея.

- Бъд ще задържи парите, - рекох аз.

Зад нас чух изстрели. Еди отново изпсува, но докато се отдалечавахме, изстрелите

се заглушиха и скоро бяхме извън обсега на стрелбата. Той въздъхна.

- Ако бяха уцелили гумите или прозорците, щяхме да се тревожим за много

повече от парите.

- Ще изпратят хора след нас, - рече Виктор от задната седалка. Лиса пак се беше

изместила възможно най-далеч от него. – Вероятно сега вече тръгват.

- Не мислиш ли, че сме се сетили за това? – отвърнах грубо. Знаех, че опитваше да

помогне, но беше последният човек, когото исках да чуя сега. Дори докато говорех, се

извърнах назад и видях черните очертания на две превозни средства, които бързаха по

пътя зад нас. Бързо напредваха, като не оставяха съмнения, че джиповете скоро щяха да

наваксат преднината на малката ни кола.

Погледнах към GPS-а ни.

- Трябва скоро да завием, - предупредих Еди, не че имаше нужда от съвета ми.

Бяхме избрали път за бягство преди това, такъв, който завиваше много по

отдалечените пътища. За щастие имаше доста такива. Еди направи труден ляв завой и

почти веднага след това десен. Все пак преследвачите ни си оставаха зад нас, като

погледнехме в огледалата за задно виждане. След още няколко завоя пътят зад нас се

изчисти и остана празен.

Напрегната тишина изпълни колата, докато чакахме пазачите да ни настигнат. Но

те не успяха. Взехме прекалено много завои, но ми отне почти десет минути, за да

осъзная, че май наистина се бяхме измъкнали от това.

- Мисля, че ни загубиха, - рече Еди, колебанието в гласа му беше същото като

това, което чувствах. Лицето му още беше разтревожено, ръцете му стискаха здраво

волана.

- Няма да ни изгубят, докато не изчезнем от Феърбанкс, - рекох. – Сигурна съм, че

ще претърсят навсякъде, а градът не е много голям.

- Къде отиваме? – попита Виктор. – Ако мога да попитам.

Извъртях се в седалката, така че да го погледна в очите.

- Точно това ще ни кажеш ти. Колкото и да е трудно да повярваш, не сме

направили всичко това, само защото ни е липсвала приятната ти компания.

- Това си е трудно за вярване.

Присвих очи.

- Искаме да намерим брат ти. Робърт Дору.

Изпитах удоволствието от това, че за миг хванах Виктор неподготвен. После

мазното му изражение се върна.

- Разбира се. Това вероятно е последвало от въпрос на Ейб Мейзър, нали?

Трябваше да се досетя, че няма да приеме “не” за отговор. Разбира се, никога не бих се

сетил, че си се съюзила с него.

Виктор очевидно не знаеше, че всъщност имах кръвна връзка с Ейб, но нямаше да

го просветля в това.

- Няма значение, - казах студено. – Сега, ще ни заведеш при Робърт. Къде е той?

- Забравяш, Роуз, - замисли се Виктор. – Не си ти тази, която използва внушението

тук.

- Не, но аз съм тази, която може да те върже и да те остави на пътя, като се обади

анонимно на затвора с координатите ти.

- Откъде да знам, че няма да изтръгнеш каквото искаш от мен и после да ме

върнеш там и без това? – попита той. – Нямам причина да ти вярвам.

- Прав си. И аз със сигурност не бих се доверила на себе си. Но ако нещата се

получат, има шанс да те пуснем след това, - не, наистина нямаше. – Искаш ли да

заложиш на това? Никога няма да получиш друга такава възможност и го знаеш.

Виктор нямаше остроумна шегичка за това. Още една точка за мен.

- Е, - продължих аз – ще ни заведеш ли при него или не?

Мисли, които не можех да прочета, се завъртяха зад очите му. Без съмнение вече

правеше схеми за превръщането на това в негово предимство, вероятно се чудеше как

можеше да избяга преди да стигнем до Робърт. Аз бих направила така.

- Лас Вегас, - рече Виктор накрая. – Трябва да идем в Лас Вегас.

Глава 8

След като се бях оплакала на Ейб от това, че винаги отивам на отдалечени и

скапани места, сега трябваше да съм развълнувана, че отивах в Града на греха. Имах

няколко възражения относно следващото ми епично пътуване. Първо, място като Лас

Вегас бе последното, на което бих очаквала да бъде един полу-луд отшелник. От това,