Духовна връзка

Единственият отговор на Виктор беше крива усмивка.

Известно време от полета ни беше през нощта, което означаваше, че беше ранна

сутрин, когато пристигнахме в Лас Вегас. Сигурността на слънчевата светлина.

Изненадах се да видя колко претъпкано бе летището. Частното в Сиатъл имаше

достатъчно количество самолети, но летището във Феърбанкс беше почти изоставено.

Мястото тук беше учудващо претъпкано с малки джетове, много, от които направо

крещяха “лукс”. Не трябваше да се изненадвам. Лас Вегас беше място за много

знаменитости и други заможни хора, много, от които вероятно не можеха да се принизят

дотам, че да пътуват с пътническите самолети с обикновените пасажери.

Имаше таксита, които ни спестяваха мъченията с наемането на друга кола. Но

когато шофьорът ни попита къде отиваме, всички останахме мълчаливи. Обърнах се към

Виктор.

- Към центъра на града, нали? Лас Вегас Стрип?

- Да, - съгласи се той. Той беше уверен, че Робърт ще иска да се види с непознати

някъде на публично място. Някъде, където лесно може да се слее с тълпата.

- Стрип-ът е голямо място, - каза шофьорът. – Имате ли някое определено

местенце предвид или просто да ви оставя по средата на улицата?

Тишина ни обгърна. Лиса ме погледна с многозначителен поглед.

- “Часът на вещиците”?

Обмислих това. Лас Вегас беше любимо място за някои морои. Яркото слънце го

правеше по-малко привлекателен град за стригоите, а казината без прозорци създаваха

удобна, тъмна атмосфера. “Часът на вещиците” беше хотел и казино, за който всички

бяхме чували. Докато там имаше много хора, всъщност беше притежание на морой, така

че имаше доста от тайните характеристики, за да се превърне в идеално място за

вампири. Захранващи в скрити стаички. Специални салони само за морои. Приличен

брой пазители, които патрулират.

Пазители...

Поклатих глава и погледнах Виктор косо.

- Не можем да го заведем там, - от всички хотели в Лас Вегас, “Часът на

вещиците” беше последното място, в което би трябвало да искаме да отидем. Бягството

на Виктор вероятно беше новина номер едно в света на мороите. Да го заведем в най-

големия кръг от морои и пазители във Вегас вероятно бе най-лошото, което можехме да

направим на този етап.

В огледалото за задно виждане лицето на шофьора изглеждаше нетърпеливо. Еди

най-накрая наруши мълчанието.

- “Луксър”.

Аз и той бяхме на задната седалка, Виктор между нас и се наведох към него.

- Това пък откъде ти хрумна?

- Намира се някъде между сегашното ни местоположение и “Часът на вещиците”.

– Еди внезапно изглеждаше някак глуповато. – И винаги съм искал да отседна там. Имам

предвид, ако идваш във Вегас, защо да не отседнеш в пирамида?

- Не можеш да оспориш тази логика, - рече Лиса.

- Тогава “Луксър” да бъде, – казах на шофьора.

Возихме се в мълчание, всички – е, като изключим Виктор – зяпаха през

прозорците с благоговение. Дори и през деня улиците на Лас Вегас бяха пълни с хора.

Младите и наперените вървяха редом с по-възрастни двойки от Централна Америка,

които вероятно спестяваха ли, спестяваха за подобно пътуване. Хотелите и казината,

покрай които минавахме, бяха огромни, бляскави и приветстващи.

И когато стигнахме “Луксър”... да. Беше както Еди каза. Хотел във формата на

пирамида. Огледах го, когато слязохме от колата в опит да задържа долното си чене от

падане, както при повечето туристи. Платих на шофьора и се отправихме към входа. Не

знаех колко дълго щяхме да останем, но определено се нуждаехме от стая, която да ни

бъде като база за действията ни.

Влизането в хотела беше като да вляза отново в нощните клубове в Санкт

Петербург и Новосибир. Проблясващи светлини и прекалената миризма на цигарен дим.

И шум. Шум, шум, шум. Ротативките би-пип-каха и звънтяха, падаха чипове, хора

крещяха в объркване и радост, и ниският звук от разговорите изпълваха стаята като

жуженето на пчели. Смръщих се. Това влияеше лошо на сетивата ми.

Минахме покрай казиното, за да стигнем до предната рецепция, където

служителят дори не мигна пред трима тийнейджъри и един старец, които си наемаха

заедно стая. Трябваше да си представя какво беше тук, сигурно бяха виждали всичко.

Стаята ни беше със средни размери, с две двойни легла и някак бяхме случили на

невероятна гледка. Лиса застана до прозореца, запленена от гледката на хора и коли,

минаващи долу по Лас Вегас Стрип, но аз веднага се захванах за работа.

- Добре, обади му се, - наредих на Виктор. Той се беше настанил на едно от

леглата, скръстил ръце и със смирено изражение, сякаш наистина беше на ваканция.

Въпреки самодоволната усмивка, можех да видя, че по лицето му се прокрадваше и

изтощение. Дори и след като се задоволи с кръвта, бягството и дългото пътуване, а и

ефектът от бавно завръщащата му се болест съвсем естествено вземаха своето от

физическото му състояние.

Виктор веднага се протегна за телефона, но поклатих глава.

- Лис, дай му да ползва твоя мобилен. Искам да запишем този номер.

Тя предпазливо подаде телефона си, сякаш той можеше да я зарази чрез него. Той

го взе и ме погледна едва ли не ангелски.

- Предполагам нямам право на усамотение? С Робърт не сме говорили от толкова

много време.