Духовна връзка

- Не, - отвърнах остро. Грубостта в гласа ми стресна дори мен и ми се стори, че

Лиса не беше единствената, която страдаше от ефекта на Духа.

Виктор сви леко рамене и започна да набира. Беше ни казал по време на един от

полетите, че бил запомнил номера на Робърт и че трябвало да му повярвам на сляпо, че

се обажда на него. Също трябваше да се надявам, че номерът на Робърт не е сменен.

Разбира се, дори и Виктор да не беше виждал брат си от години, Виктор беше в затвора

само от известно време и вероятно бе наблюдавал Робърт преди това.

Напрежение изпълни стаята, докато чакахме да отговори. Миг по-късно чух глас,

който отговори в слушалката, макар че не успях да различа точно думите.

- Робърт, - рече Виктор кротко, - Виктор е.

Това получи обезумял отговор от другата страна. Успях само да чуя половината от

разговора, ала беше интригуващ. Виктор първо трябваше да прекара известно време в

убеждаване, че не е в затвора. Очевидно Робърт не беше чак толкова отдалечен от

обществото на мороите, че да не е в крак с новините. Виктор му каза, че по-късно ще му

разясни детайлите и после започна да примамва Робърт да дойде да се срещне с нас.

Отне доста време. Имах чувството, че Робърт живее в страх и параноя, което ми

напомни за госпожа Карп, когато беше в напреднал стадий на лудостта от Духа.

Погледът на Лиса остана фиксиран върху картините зад прозореца през целия разговор,

но чувствата й бяха като моите: страх, че това някой ден сигурно ще е нейната съдба.

Или моята, ако просмуквах ефектите от Духа. Картината на табелата в Тарасов

прескачаше бързо в ума й: ВНИМАНИЕ – СЕГА НАВЛИЗАТЕ В ЗАТВОРНИЧЕСКА

ЗОНА (ПСИХИАТРИЯ).

Гласът на Виктор стана изненадващо придумващ, докато продължаваше да говори

на брат си, дори нежен. Трудно си спомних за старите времена, преди да разберем

побърканите планове на Виктор за доминирането на мороите. Тогава той също се беше

отнасял с нас мило и практически беше член от семейството на Лиса. Зачудих се дали

някога е бил поне малко искрен или всичко това е било просто игра.

Най-накрая, след почти двадесет минути, Виктор убеди Робърт да дойде да се

види с нас. Неразбираемите думи от другата страна на телефона бяха изпълнени с

тревога и в този момент се уверих, че Виктор говори с лудия си брат, а не с някой от

привържениците си. Виктор уговори среща за вечеря в един от ресторантите на хотела и

най-накрая затвори.

- Вечеря? – попитах, когато Виктор остави телефона. – Не се ли страхува да

излиза по тъмно?

- Ще бъде ранна вечеря, - отвърна Виктор. – В четири и половина. И слънцето

няма да залезе почти до осем.

- Четири и половина? – попитах. – Боже мой. Ще вземем ли на пенсионера

специалитет?

Но той имаше право за времето и слънцето. Без безопасността на почти

непрестанната слънчева светлина в Аляска започвах да се чувствам притисната от

натиска на залеза и изгрева, макар че тук бе лято. За съжаление, безопасна ранна вечеря

все пак означаваше, че трябва да изкараме няколко часа.

Виктор се изтегна обратно на леглото с ръце зад главата. Мисля, че се опитваше

да си придаде непринуден вид така, но предполагах, че всъщност изтощението го караше

да се настани на леглото.

- Искаш ли да опиташ късмета си долу? – той погледна към Лиса. – Владеещите

Духа имат невероятни умения на картоиграчи. Няма нужда да ти казвам колко си добра в

разгадаването на хората, - тя не отговори.

- Никой няма да напуска стаята, - казах. Не ми харесваше идеята да бъдем

приклещени тук горе, но не можех да рискувам опит за бягство или клопка от стригой в

някой тъмен ъгъл в казиното.

След като изми боята от косата си, Лиса издърпа един стол до прозореца. Тя

отказа да се доближи до Виктор. Седнах с кръстосани крака на второто легло, където

имаше още доста място, за да може и Еди да седне, но той остана изправен и опрян в

стената, в идеалната пазителска поза, докато наблюдаваше Виктор. Не се съмнявах, че

Еди можеше да стои така с часове, независимо колко неудобно му беше. Всички бяхме

тренирани да не се поддаваме на суровите условия. Той доста добре запазваше строго

изражение, ала от време на време го хващах, че изучава Виктор любопитно. Еди беше до

мен в тази акция на държавна измяна, но все още не знаеше защо го бях направила.

Бяхме в стаята от няколко часа, когато някой почука на вратата. Скочих веднага.

С Еди застанахме един срещу друг, и двамата изопнати от изостреното ни

внимание, ръцете ни посягаха към коловете.

Бяхме поръчали обяд преди час, но румсървисът отдавна беше дошъл и изчезнал.

Беше прекалено рано да е Робърт и освен това, той не знаеше в коя стая сме. Обаче не

усещах и гадене. Не стригои бяха пред вратата ни. Срещнах погледа на Еди, като си

пратихме мълчаливи съобщения какво да правим.

Но Лиса първа направи нещо, като се изправи от стола си и направи няколко

крачки през стаята.

- Ейдриън.

- Какво? – възкликнах аз. – Сигурна ли си?

Тя кимна. Владеещите Духа обикновено само виждаха аури, но можеха и да се

усещат един другиго, ако бяха достатъчно близо – точно както беше станало в затвора.

Все пак никой от нас не помръдна. Тя ме погледна студено.