Духовна връзка

да съм облекчена, че не бяхме заподозрени за бягството му. Ханс счете гримасата ми за

признание за вина.

- Може и да сте се дипломирали, - обяви той, - но това не означава, че сте

неуязвими.

Цялата тази среща ми напомни за времето, когато с Лиса се завърнахме в „Св.

Владимир”, когато ме наказваха за същото нещо: безразсъдно бягство и излагането й на

опасност. Само че този път Дмитрий го нямаше да ме защити. Този спомен предизвика

буца в гърлото ми, като си спомних лицето му, сериозно и великолепно, тези кафяви очи,

чувствени и страстни, когато говореше за мен и убеждаваше останалите в това колко съм

ценна.

Но не. Тук го нямаше Дмитрий. Бяхме само аз и Еди, сами, сблъскващи се с

последствията на истинския свят.

- Ти. - Ханс посочи Еди с късия си пръст. - Може и да имаш достатъчно късмет, за

да се измъкнеш оттук без много последици. Със сигурност ще имаш черна точка в

досието си завинаги. И тотално прецака шансовете си някога да имаш елитна кралска

позиция с други пазители, които да ти помагат. Въпреки това ще получиш назначение.

Ще работиш сам с някаква по-маловажна класа, вероятно.

Видните кралски особи имаха повече от един пазител, което винаги правеше

защитата по-лесна. Това, което Ханс искаше да каже, бе, че назначението на Еди ще бъде

нисше – това създаваше повече работа и опасност за него. Хвърляйки му кос поглед,

отново видях онзи твърд, решителен поглед на лицето му. Изглеждаше сякаш не му пука

дали ще трябва да пази цяло семейство сам. Или дори десет семейства. Всъщност

издаваше такива вибрации, сякаш може да го хвърлят сам в гнездо на стригои и той ще

ги победи всички, сам.

- А ти. - Острият глас на Ханс върна погледът ми обратно на него. - Ти ще си

късметлийка, ако изобщо някога имаш работа.

Както винаги, проговорих без да мисля. Трябваше да приема това тихо като Еди.

- Разбира се, че ще имам. Таша Озера ме иска. А и няма достатъчно пазачи, за да

ме държиш просто да седя наоколо.

Очите на Ханс пробляснаха с горчива развеселеност.

- Да, не достигат пазачи, но има много работа, която трябва да се върши – не само

лична защита. Някой трябва да държи в ред офисите ни. Някой трябва да стои и да пази

предните порти.

Замръзнах. Работа на бюро. Ханс ме заплашваше с работа на бюро. Всички мои

ужасни представи включваха как пазя някой обикновен морой, някой, когото не

познавам и когото вероятно ще намразя. Ала във всички тези сценарии щях да съм навън,

в света. Щях да бъда в движение. Щях да се бия и да защитавам.

Но това? Ханс беше прав. Имаше нужда и от пазители за административната

работа в Двореца. Наистина, държаха тук само шепа – бяхме твърде ценни, – но някой

трябваше да го прави. Да бъда един от тези някои беше прекалено ужасно, дори и да си

го представя. Да седиш цял ден, часове и часове..., като пазителите в Тарасов. Животът

на пазителя имаше не толкова бляскави, но нужни задачи.

Тогава наистина, наистина разбрах, че съм в истинския свят. Страхът пропълзя в

мен. Бях приела названието пазител, когато се дипломирах, ала бях ли разбрала какво

наистина значи? Бях ли се наслаждавала на перченето и бях ли пренебрегнала

последствията? Бях извън училището. Нямаше да има наказание за това. Това беше

истинско. Това беше на живот и смърт.

Лицето ми трябва да е издало чувствата ми. Ханс се усмихна, тънко и жестоко.

- Точно така. Имаме всякакви начини да укротяваме тези, които създават

проблеми. За твой късмет, окончателната ти съдба все още се решава. А междувременно,

тук има много работа, която трябва да бъде свършена и с която вие двамата ще помагате.

Тази „работа” през следващите няколко дни се оказа прислужнически труд на

ръка. Честно казано не беше много по–различно от наказанието и бях сигурна, че е

създадено, за да създава ужасна работа на грешници като нас. Работехме по дванадесет

часа на ден, повечето време на открито, теглехме скали и пръст, за да построим нов,

красив двор за няколко къщи на кралски особи. Понякога ни слагаха на длъжност

чистачи, търкащи подове. Знаех, че имат работници морои за тези неща и вероятно на

тях сега им бе дадена почивка.

Все пак, беше по-добре от другата работа, която Ханс би ни дал: сортиране и

картотекиране на планини и планини хартия. Това ме накара да оценя по нов начин

дигиталната информация... и отново ме накара да се тревожа за бъдещето. Отново и

отново, продължавах да мисля за онзи първоначален разговор с Ханс. Заплахата, че това

може да бъде животът ми. Че никога няма да съм пазител – в истинския смисъл на

думата – на Лиса или на който и да е морой. През времето на тренировките ми винаги

имахме една мантра: Те са на първо място. Ако наистина бях прецакала бъдещето си,

щях да имам нова мантра: На първо място е А. После Б, В, Г...

И повярвайте ми, имаше достатъчно много неща, които утежняваха вината ми.

Около Двореца хората не забелязваха работниците. Така че без значение дали бях навън

или вътре, хората винаги говореха сякаш не бях там. Най–голямата тема беше Виктор.

Опасният Виктор Дашков – избягал. Как може да се е случило? Да не би да имаше сили,