Духовна връзка

Лиса да се бие със стригои. - Лиса не е боец. Никой, който използва Духа и когото

познаваме, не е, така че освен ако не намерим някой, аз бих предпочела... - Трепнах. -

Бих предпочела Дмитрий да умре.

Това най–накрая накара Еди да прекъсне работата си. Той хвърли лопатата си на

земята.

- Наистина ли? Никога не бих го предположил.

Сарказъм, който конкурираше моя собствен.

Завъртях се и тръгнах с големи крачки към него, юмруците ми бяха стиснати.

- Виж какво, не мога да понасям това повече! Съжалявам. Не знам какво друго да

кажа. Знам, че се издъних. Оставих Дмитрий да се измъкне. Оставих и Виктор да се

измъкне.

- Ти си оставила Виктор да се измъкне? - попита Кристиан стреснат.

Игнорирах го и продължих да викам на Еди.

- Беше грешка. С Дмитрий... беше момент на слабост. Провалих се на

тренировката. Знам, че го направих. И двамата го знаем. Но ти знаеш, че не възнамерявах

да нанеса щетите, които причиних. Ако наистина си ми приятел, трябва да го знаеш. Ако

можех да върна нещата... - Преглътнах, изненадана да усетя, че очите ми горят. - Бих го

направила. Кълна се, бих го направила, Еди.

Лицето му беше абсолютно спокойно.

- Вярвам ти. Приятел съм ти и зная... Зная, че не искаше нещата да се развият по

начина, по който се развиха.

Издишах облекчено, изненадана от това колко притеснена бях да не изгубя

уважението и приятелството му. Поглеждайки надолу, се изненадах да видя, че

юмруците ми са стиснати. Тогава се успокоих, не можех да повярвам, че бях толкова

разстроена.

- Благодаря ти. Благодаря ти толкова много.

- Какво е цялото това викане?

И двамата се обърнахме и видяхме Ханс да идва към нас. И изглеждаше ядосан.

Забелязах също, че Кристиан на практика се беше изпарил във въздуха. Просто така.

- Това не е време за приказки! - изръмжа Ханс. - На вас двамата ви остава още

един час днес. Ако ще се разсейвате, може би трябва да ви разделим. - Той кимна към

Еди. - Хайде. Има малко документация с твоето име на нея.

Погледнах Еди състрадателно, докато Ханс го отвеждаше. Все пак бях облекчена,

че не аз трябваше да върша бумащината.

Продължих работата си, в ума ми се въртяха същите въпроси, които си бях

задавала цяла седмица. Наистина мислех всичко, което казах на Еди. Толкова силно

исках тази мечта за спасяването на Дмитрий да бъде истина. Исках я повече от всичко –

освен Лиса да рискува живота си. Не трябваше да се колебая. Трябваше просто да убия

Дмитрий. Виктор нямаше да избяга. Лиса нямаше да размишлява отново върху думите на

Робърт.

Мисълта за Лиса ме вкара в ума й. Тя беше в стаята си, опаковаше нещо в

последния момент преди да си легне. Утре беше посещението й в Лихай. Не особено

изненадващо, поканата ми да отида с нея беше отменена, в следствие на последните

събития. Рожденият й ден – нещо, което беше ужасно пренебрегнато в тази бъркотия – бе

този уикенд и на мен не ми изглеждаше правилно да съм далеч от нея тогава. Трябваше

да празнуваме заедно. Мислите й бяха объркани и тя беше толкова задълбочена в тях, че

внезапното почукване на вратата я накара да подскочи.

Чудейки се кой може да я посещава в този час, тя отвори вратата и ахна като видя

Кристиан да стои пред нея. За мен също бе нереално. Част от мен продължаваше да

мисли, че сме в общите спални в училището, където правилата – на теория – държаха

момчетата и момичетата в разделени стаи. Ала вече не бяхме там. Технически вече бяхме

възрастни. Осъзнах, че трябва да е отишъл директно в стаята й, след като се видя с мен.

Беше поразително колко бързо се повиши напрежението между тях. Букет от

емоции избухна в гърдите на Лиса, обичайната смесица от гняв, скръб и объркване.

- Какво правиш тук? - попита тя.

Същите емоции бяха и на лицето му.

- Исках да говоря с теб.

- Късно е, - каза тя твърдо. - Освен това май си спомням, че не обичаше да

говориш много.

- Искам да говорим за това, което е станало с Виктор и Робърт.

Това бе достатъчно, за да я разтърси от гняв. Тя погледна разтревожено в

коридора и след това му кина да влезе.

- Как разбра за това? - изсъска тя, като бързо затвори вратата.

- Току-що видях Роуз.

- Как успя да стигнеш до нея? Аз не мога да я виждам.

Лиса бе също толкова разочарована, колкото и аз заради това, че по–висшите ни

държаха разделени.

Кристиан сви рамене, като внимаваше да поддържа безопасна дистанция между

тях в малкия хол на апартамента. И двамата бяха скръстили ръце отбранително, въпреки

че мисля, че не осъзнаваха как се отразяват един друг.

- Промъкнах се в затворническия й лагер. Карат я да копае пръст с часове.

Лиса направи гримаса. От начина, по който ни държаха разделени, тя не знаеше

много за това, което върша.

- Горката Роуз.

- Справя се. Както винаги. - Очите на Кристиан се обърнаха към дивана и

отворения куфар, където сребърен кол лежеше най–отгоре върху копринена блуза.

Съмнявах се, че блузата ще оцелее след пътуването без милион гънки.

- Интересно нещо си носиш за посещение в колеж.

Лиса бързо затвори куфара.

- Това не е твоя работа.

- Наистина ли го вярваш? - попита той, игнорирайки коментара й. Той пристъпи

напред, очевидно желанието му го караше да забрави, че иска да спазва дистанция. Дори