Духовна връзка

Тук беше моята възможност. Разсейването на Дмитрий му костваше загубата на

хватката върху мен. Същата тази близост, която го правеше смъртоносен за мен, сега

направи мен също толкова опасна. Бях до гърдите му, до сърцето му, а колът беше в

ръката ми. Никога няма да успея да кажа колко време отне да се случат поредицата от

действия. Все едно беше отнело само един удар на сърцето. В същия момент беше сякаш

сме замръзнали във времето. Сякаш целият свят беше спрял.

Колът ми се премести към него и когато Дмитрий ме стрелна с очи, мислех, че

най-накрая е повярвал, че мога да го убия. Не се колебаех. Наистина се случваше. Колът

беше там... и изведнъж не беше. Нещо ме удари отдясно, изблъска ме от Дмитрий и

провали опита ми. Спънах се в старанието си да не ударя някого. Обикновено се стараех

да наблюдавам бдително всичко около мен в битката, но бях свалила гарда си от тази

страна. Стригоите и пазителите бяха отляво. Стената - и Лиса и Кристиан - отдясно.

И именно Лиса и Кристиан бяха тези, които ме бяха избутали от пътя.

Мисля, че Дмитрий бе толкова изумен, колкото и аз. Също така бе изумен, когато

Лиса се приближи към него с онзи кол в ръка. И светкавично, по връзката прочетох, че тя

много, много внимателно бе крила от мен последния ден: бе успяла да омагьоса кола с

Духа. Това бе причината толкова да внимаваше по време на последните упражнения с

кол с Грант и Серена. Знанието, че има средството, което й трябваше, бе подхранвало

страстта й да го използва. Пазенето на тази информация от мен бе постижение, равно на

омагьосването на кола.

Не че това значеше нещо сега. Омагьосан кол или не, тя не можеше да се

приближи до Дмитрий. Той също го знаеше и изненадата му се превърна в очаровано

забавление - почти снизходително, като начина, по който се гледа дете, докато прави

нещо очарователно. Атаката на Лиса бе тромава - не бе достатъчно бърза, не беше

достатъчно силна.

- Не! – изкрещях, нахвърляйки се срещу тях, въпреки че бях сигурна, че и аз няма

да съм достатъчно бърза. Внезапно пред мен изникна стена от ярки светлини и пламъци

и изведнъж имах намерението да отстъпя. Огънят сякаш беше изникнал от пода,

образувайки кръг около Дмитрий, като ме пазеше от него. Беше неориентиращо само за

момент. Познавах стила на Кристиан.

- Спри! – Не знаех какво да направя, дали да атакувам Кристиан или да се хвърля

срещу огъня. – Ще ни изгориш живи!

Огънят беше напълно контролиран – Кристиан владееше това, но в стая с такъв

размер дори контролираният огън беше смъртоносен. Дори другите стригои се

отдръпнаха.

Пламъците доближаваха Дмитрий, стеснявайки се все повече и повече. Чух

писъка му, можех да видя агонизиращия му поглед дори през огъня. Той започна да

обгръща шлифера му и се появи дим. Някакъв инстинкт ми казваше, че трябва да спра

това... но имаше ли смисъл? Аз щях да го убия. Имаше ли значение, че някой друг ще го

направи вместо мен?

Забелязах, че Лиса все още беше в нападателна позиция. Дмитрий беше разсеян и

крещеше, докато пламъците го обгръщаха. Аз също крещях – за него, за нея... Беше

трудно да се определи. Ръката на Лиса се стрелна през пламъците и отново през връзката

премина болка – болка, която бледнееше пред по-ранното изгаряне на въжетата й от

Кристиан. Тя продължи да игнорира агонията от пламъците. Приближаването й беше

правилно. Държеше кола насочен към сърцето му.

Колът се придвижи напред, като го прободе.

Е, почти.

Точно както когато се беше упражнявала с възглавницата, тя нямаше достатъчно

сила да забие кола където трябва. Усетих как стана груба, как събира всяка капка сила,

която има. Хвърляйки се с цялата си тежест, тя се изтласка напред, като използваше и

двете си ръце. Колът прободе още по-дълбоко. Все още не беше достатъчно. Това

забавяне можеше да й коства живота в обикновена ситуация. Но сега не беше такава.

Дмитрий нямаше намерение да я блокира – не й с огъня, който бавно го обгръщаше. Той

обаче успя да се забори малко, което отхлаби кола, а това на свой ред отне малкия

прогрес, който беше постигнала. С гримаса тя опита отново, натискайки кола в

предишното му положение.

Все още не беше достатъчно.

Тогава се доверих на усещанията си, като знаех, че трябва да спра това. Лиса беше

напът да изгори самата себе си в старанието си да го прободе. Не й достигаше умение.

Или трябваше аз да го пробода, или да оставим огъня да го довърши. Пристъпих напред.

Лиса ме видя с периферното си зрение и използва мощно внушението:

Не, остави ме да го направя!

Командата ме удари силно, невидима стена ме спря. Стоях като ударена от

внушението и осъзнаването, че тя го използваше върху мен. Отне ми само момент да го

премахна. Тя беше твърде разсеяна, за да вложи цялата си сила в това, а и без това аз бях

доста устойчива на внушения.

И все пак слабо колебание ме спря да стигна до нея. Лиса сграбчи последния си

шанс, като знаеше, че няма да има друг.

Още веднъж, борейки се със изгарящата болка от огъня, тя положи всички усилия,

промушвайки кола в сърцето на Дмитрий. Ударът й все още беше някак неточен и

изискваше повече въртене и натиск, отколкото един чист удар на обучен пазител.