Духовна връзка

треперех. Насилих се да спра и опитах да нормализирам ритъма на сърцето си.

Преглъщайки напрегнато, се огледах, за да видя дали някой беше забелязал, но всички

бяха заети със съставянето на план – с изключение на Таша.

Студените й сини очи ме наблюдаваха, лицето й бе изпълнено с тревога.

- Какво видя?

Поклатих глава, неспособна да погледна и нея.

- Кошмар – промърморих. - Най-страшният ми кошмар се сбъдва.

Глава 16

Не бях преброила внимателно колко стригои имаше с Дмитрий. Повечето от това,

което бях видяла чрез Лиса, беше замъглено от объркване и ужас. Пазителите, като

знаеха, че ни очакват, просто трябваше да отгатнат колко да изпратят. Ханс се надяваше,

че превъзхождайки по сила, ще компенсираме загубата на елемента на изненада. Той

изпрати възможно най-много пазители от Двореца. Разбира се, сега Дворецът беше

защитаван от стражи, но все пак не можеше да бъде оставен напълно незащитен.

Фактът, че имахме димпломирали се новаци там беше в помощ. Повечето от тях

бяха останали, което позволяваше на опитните пазители да тръгнат на мисията. Така за

нас останаха около 40. Беше необичайно да има толкова голяма група стригои.

Пазителите обикновено биваха изпращани с моройските семейства по двама или трима

най-много. Толкова голяма сила можеше да предизвика битка, конкурираща се с атаката

над Академията.

Като знаеше, че промъкването в тъмното няма да проработи, Ханс спря конвоя ни

малко преди да стигнем до склада, в който стригоите се бяха скрили. Сградата беше на

улица за услуги, далече от главния път. Беше индустриална област, безлюден горски път,

а всички предприятия бяха затворили по това време. Направих крачка встрани от джипа,

като оставих вечерната топлина да се обвие около мен. Беше влажно и тази влажност във

въздуха беше изключително задушаваща, след като вече се задушавах от страх.

Застанала на пътя не усещах гадене. Дмитрий не бе изпратил стригои толкова

далече, което значеше, че пристигането все пак беше един вид изненада. Ханс ме

настигна и му съобщих най-точното състояние на ситуацията, базирано на оскъдната ми

информация.

- Но можеш ли да откриеш Василиса? – попита той.

Кимнах.

- Веднага щом се озова в сградата, връзката ще ме заведе право при нея.

Той се обърна и се загледа в профучаващи по близкия главен път коли.

- Ако вече ни чакат отвън, ще ни помиришат и чуят много преди да ги видим.

Преминаващите фарове за миг осветиха лицето му, което беше замислено.

- Има три групи стригои, така ли?

- Доколкото мога да кажа. Има няколко при Лиса и Кристиан и няколко отвън. -

замълчах, обмисляйки какво би направил Дмитрий в тази ситуация. Със сигурност го

познавах достатъчно добре – дори като стригой, за да преценя стратегията му. - И още

една група в сградата - точно преди склада.

Не бях сигурна, но не споменах това на Ханс. Предположението ми беше

направено въз основа на собствените ми инстинкти, базирано на какво бих направила аз

и какво мислех, че ще направи Дмитрий. Мислех, че ще е най-добре Ханс да се подготви

за три вълни от стригои.

И точно това направи той.

- Тогава ще се разделим на три групи. Ти ще водиш тази за извеждането на

пленниците. Друата група ще придружи твоята и евентуално ще се разделите. Те ще се

бият с тези, които са вътре, което ще позволи на твоята група да изведе пленниците.

Звучеше толкова... военно. Изтегляне. Пленници. И аз... водач на екип. Имаше

смисъл заради връзката, но в миналото винаги използваха само знанията ми и ме

оставяха на страничната линия. Добре дошла сред пазителите, Роуз. В училище

провеждахме всякакви видове упражнения, разигравахме всякакви сценарии със стригои,

които инструкторите ни можеха да измислят. И все пак, докато стоях и гледах склада,

всички тези тренировки ми се струваха като детска игра, игра, която по никакъв начин не

можеше да се мери с това, пред което щях да се изправя след малко. За половин секунда

цялата тази отговорност изглеждаше плашеща, но бързо избутах тези тревоги. Това беше

нещото, за което бях обучена, това беше нещото, за което бях родена. Личните ми

страхове нямаха значение. Те бяха на първо място. Беше време да го докажа.

- Какво ще правим, щом не можем да ги издебнем? - попитах.Ханс имаше право за

това, че стригоите щяха да ни усетят предварително.

Една почти дяволита усмивка се мярна на лицето му и той обясни плана си на

групата, докато съставяше екипите. Тактиката му за подход беше смела и дръзка. Точно

мой тип план.

И просто така, ние потеглихме. Ако някой анализираше ходовете ни отстрани, би

казал, че сме самоубийци. И може би бяхме. Но честно казано нямаше значение.

Пазителите не биха изоставили последната останала Драгомир. И аз не бих изоставила

Лиса, ако ще да имаше милиони от Драгомир.

След като промъкването беше изключено, Ханс настоя за атака с пълна мощност.

Екипът се качи в осемте джипа и прекоси улицата с много над разрешените скорости.

Заехме цялата ширина на улицата, като заложихме на липсващия трафик. Двата

успоредни джипа водеха групата и след тях имаше две редици от по три джипа.

Стигнахме до края на пътя, като джиповете спряха със свистене на гумите точно пред