Духовна връзка

бяха в стаята. Настоявах да узная къде бяха, като крещях, че трябва да ги видя. Никой не

ме слушаше. Просто ме влачеха, някъде извън склада, като подминавахме значително

много тела. Повечето бяха на стригои, но разпознах няколко лица на пазители от

служещите в Двореца. Смръщих се, въпреки че не ги познавах добре. Битката беше

приключила и нашите бяха спечелили – но на висока цена. Оцелелите пазители сега

трябваше да разчистят. Не бих се изненадала, ако Алхимиците се появяха, но в момента

нищо от тези неща не ме интересуваше.

- Къде е Лиса? – продължих да настоявам, докато ме набутваха в един джип.

Двама пазители се мушнаха при мен, като седнаха от двете ми страни. Не познавах никой

от тях. – Къде е Дмитрий?

- Принцесата е отведена в безопасност, - отвърна грубо единият. Той и другият

пазител гледаха право напред и осъзнах, че никой няма да ми отговори на въпроса за

Дмитрий. За тях вероятно изобщо и не съществуваше.

- Къде е Дмитрий? – повторих, като изговорих думите по-силно с надеждата, че

можеше и да получа отговор. – С Лиса ли е?

Това предизвика реакция.

- Разбира се, че не, - каза пазителят, който проговори и преди малко.

- Той... той жив ли е? – беше един от най-трудните въпроси, които бях задавала,

но трябваше да знам. Мразех да го признавам, но ако бях на мястото на Ханс, нямаше да

търся чудеса. Щях да унищожавам всичко, което сметнех за заплаха.

- Да, - каза най-накрая шофьорът. – Той... то... е живо.

И това беше всичко, което успях да измъкна от тях, независимо колко спорех и

настоявах да ме пуснат от колата – а вярвайте ми, правих го дълго време. Способността

им да ме игнорират беше доста впечатляваща, признавам. Честно казано, дори не съм

сигурна, че знаеха какво се беше случило. Всичко беше станало така бързо.

Единственото, което тези двамата знаеха, беше, че им бе наредено да ме ескортират от

сградата.

Продължих да се надявам, че някой, когото познавах, можеше да се качи в джипа.

Не. Само още непознати пазители. Нито Кристиан, нито Таша. Нито дори Ханс – разбира

се, това беше разбираемо. Вероятно се страхуваше, че може пак да го фрасна.

Когато заредихме и подкарахме по пътя, най-накрая се отказах от разпитите си и

потънах в седалката. Другите джипове бяха потеглили с нашия, но нямах представа дали

приятелите ми бяха в тях.

Връзката между Лиса и мен все още беше някак неподвижна. След първоначалния

шок, че не усещам нищо, бавно започнах да придобивам някакво слабо усещане за нея,

което ми казваше, че все още бяхме свързани и че тя е жива. Това беше. С всичката сила,

която бликаше през нея, беше почти сякаш връзката ни беше временно прегряла.

Магията между нас сякаш беше слаба. Всеки път, когато опитвах да използвам връзката,

за да я проверя, беше сякаш бях гледала прекалено дълго в нещо ярко и още бях

заслепена. Просто трябваше да приема, че ще се възстанови от самосебе си, защото имах

нужда от погледа й, за да знам какво беше станало.

Не, зарежи вътрешния поглед. Трябваше да знам какво се беше случило, точка.

Все още бях леко шокирана и дългото пътуване обратно към Двореца ми даде време да

обмисля някои неща, които знаех. Исках веднага да прескоча на Дмитрий, но трябваше

да започна от самото начало, ако наистина исках да анализирам каквото стана.

Първо: Лиса бе омагьосала кола и беше скрила това от мен. Кога? Преди

пътуването до колежа? В Лихай? По време на задържането? Нямаше значение.

Второ: въпреки провалените й опити с възглавниците, тя беше промушила кола

право в сърцето на Дмитрий. Беше си борба, но огънят на Кристиан беше помогнал.

Трепнах, като си спомних за изгарянията на Лиса по време на това мъчение. Бях усетила

болките от това преди връзката ни да изчезне така, а бях видяла и белезите по нея.

Ейдриън не беше най-добрият лечител на света, но се надявах, че магията му ще е

достатъчна, за да се погрижи за раните й.

Трето и последно... е... беше ли истина? Лиса бе пробола Дмитрий и беше

използвала същата магия, която и за лекуване... и после? Това беше големият въпрос.

Какво беше станало, като оставим усещането за избухване на атомна бомба от връзката

ни? Наистина ли бях видяла това, което мислех?

Дмитрий... се бе променил.

Вече не беше стригой. Чувствах го със сърцето си, въпреки че само го бях

зърнала. Това ми бе достатъчно, за да видя истината. Нямаше ги вече типичните за

стригоите черти. Лиса бе направила всичко, за което Робърт се беше заклел, че трябва да

се стори, за да върнеш стригой и със сигурност след всичката магия... е, беше лесно да

повярваш, че всичко е възможно. Образът на Дмитрий се появи в ума ми, как се

придърпва към Лиса със стичащи се по лицето сълзи. Никога не го бях виждала толкова

уязвим. Някак не вярвах, че стригоите плачат.

Нещо в сърцето ми се сви от болка и запримигвах бързо, за да не се разплача. Като

се заоглеждах, се върнах към настоящето. Отвън небето светлееше. Беше почти изгрев.

Пазителите, които бяха с мен, бяха изморени, но все пак напрежението по лицата им не

изчезваше. Бях изгубила представа за времето, но вътрешният ми часовник ми казваше,

че сме на път от доста време. Трябваше вече да сме съвсем близо до Двореца.