Духовна връзка

склада и излязохме навън. Ако бавното промъкване не беше възможност, щяхме да ги

изненадаме с бързо и бясно нахлуване. Някои от стригоите наистина се изненадаха.

Очевидно бяха видели, че наближаваме, но всичко се случи толкова бързо, че имаха

съвсем малко време да реагират. Разбира се, след като си бърз и смъртоносен като

стригой, малко време е всичко, от което се нуждаеш.

Групата им се втурна към нас и “външният” отбор на Ханс ги пое – тези пазители

заставаха между моята група другата, която влизаше вътре.

Мороите, владеещи огъня, бяха зачислени към задната група, за да не подпалят

сградата, ако прибегнат до огъня вътре.

Екипът ми се движеше около битката, като непредвидимо попаднахме на няколко

стригоя, които не бяха попаднали в разсейващата клопка на първата ни група. Решително

игнорирах гаденето, което се появяше, когато бях близо до стригои. Ханс ме бе

инструктирал да не спирам, докато някой стгригой не се изпречи директно пред мен. Той

и още един пазител бяха зад мен, пазейки ме от опасности, които можеха да се появят. Не

искаше нищо да ме забави да стигна до Лиса и Кристиан.

Пробихме си път в склада, като влязохме в мръсен коридор, блокиран от стригои.

Бях права за с предположението си, че Дмитрий ще е поставил няколко за охрана. В

тясното пространство се получи задръстване и за няколко секунди всичко беше пълен

хаос. Лиса беше толкова близо. Сякаш ме викаше и аз изгарях от нетърпение, докато

чаках коридора да се разчисти. Групата ми беше отзад, като позволяваше на останалите

да се бият. Видях как стригои и пазители падаха повалени, но се стараех да остана

концентрирана. Боят сега, скръбта после. Лиса и Кристиан. Трябваше да се

концентрирам върху тях.

- Ето – каза Ханс, дръпвайки ме за ръката. Беше се отворила малка пролука пред

нас. Все още имаше твърде много стригои, но те бяха достатъчно разсеяни, за да успеем

аз и придружаващите ме да се промъкнем. Тръгнахме надолу по коридора, който

прерасна в голямо празно пространство, което беше средата на склада. Малко боклук и

някакви останки бяха всичко от нещата, складирани някога тук.

Имаше няколко врати, но сега не се нуждаех от връзката ми с Лиса, за да разбера

къде е тя. Трима стригои стояха, пазейки една от стаите отвън. Четирима охрана -

Дмитрий ме водеше с една точка. Но това нямаше значение. Моята група беше от десет

човека. Стригоите изръмжаха, очаквайки атаката ни. Чрез неизречен сигнал половина от

групата ни се заеха с тях. Останалата част от нас събориха вратата.

Въпреки опита ми да се концентрирам върху достигането до Лиса и Кристиан,

една малка мисъл постоянно се мъдреше някъде в главата ми. Дмитрий. Не го разпознах

сред стригоите, с които се сблъскахме. Фокусирала се изцяло върху нападателите, не се

бях вмъкнала в главата на Лиса, за да сверя ситуацията, но се чувствах напълно уверена,

че той беше в стаята. Щеше да остане с нея, като знаеше, че ще дойда и щеше да изчака,

за да се изправи лице в лице с мен.

Един от тях ще умре тази вечер. Лиса или Дмитрий.

Постигайки целта ни, вече не се нуждаех от повече защита. Ханс извади кола си за

първия стригой, с който се сблъска, като ме избута и се втурна в боя. Останалата част от

групата ми направиха нещо подобно.

Втурнахме се в стаята и ако преди малко си бях помислила, че онова е хаос, то не

беше нищо в сравнение с това, пред което се изправихме сега. Всички ние – пазители и

стригои – едва се събирахме в стаята, което значеше, че се биехме много близо един до

друг. Една жена стригой – тази, която Дмитрий беше ударил по–рано – дойде към мен.

Биех се на автопилот, едва усетих, че сребърният ми кол се заби в сърцето й. В тази стая,

пълна с крясъци, блъскане и смърт, имаше само трима души в целия свят, които имаха

значение за мен: Лиса, Кристиан и Дмитрий.

Най-накрая го намерих. Дмитрий беше с двамата ми приятели до отсрещната

стена. Никой не се биеше с него. Стоеше със скръстени ръце, крал, оглеждащ кралството

си, докато войниците му се сражаваха с врага. Очите му се спряха на мен, изражението

му бе развеселено и очакващо. Всичко щеше да свърши тук. И двамата го знаехме.

Проправих си път през тълпата, избягвайки стригоите. Колегите ми навлязоха в мелето

заедно с мен, премахвайки всеки, който стоеше на пътя ми. Оставих ги да се бият, като се

приближавах към целта си. Всичко това, всичко случващо се, водеше към този момент:

последният сблъсък между Дмитрий и мен.

- Красива си, докато се биеш, - каза Дмитрий. Студеният му глас ме достигна

ясно, въпреки рева от битката. - Като ангел-отмъстител, дошъл за да раздаде правосъдие

от Рая.

- Забавно, - казах аз, затягайки хватката си около кола. - Това е горе-долу

причината, поради която съм тук.

- Ангелите падат, Роуз.

Почти го бях стигнала. Чрез връзката усетих кратък прилив на болка от Лиса.

Изгарящ. Никой още не я беше наранил, но когато с периферното си зрение видях как

ръцете й се раздвижват, разбрах какво се е случило. Кристиан бе направил това, за което

го бе помолила: бе прогорил въжетата й. Видях как се раздвижва, за да развърже

Кристиан и вниманието ми отново се върна на Дмитрий. Ако Лиса и Кристиан бяха