Духовна връзка

свободни, то толкова по-добре. Щеше да направи бягството им по-лесно, щом

разчистехме стригоите. Ако разчистехме стригоите.

- Мина през доста трудности, докато ме докараш тук, - казах на Дмитрий. - Много

хора ще умрат - твои и мои.

Той сви рамене, незаинтересован. Почти бях там. Пред мен пазител се биеше с

плешив стригой. Липсата на коса не бе привлекателна в комбинация с тебеширено бяла

кожа. Заобиколих ги.

- Няма значение, - каза Дмитрий. Напрегна се, когато го приближих. - Никой от

тях няма значение. Ако умрат, значи очевидно не са били ценни.

- Плячка и хищник, - промърморих аз, припомняйки си какво ми бе казал веднъж,

докато ме държеше като затворничка.

Стигнах до него. Вече никой не стоеше между нас. Бе различно от миналите ни

двубои, където имахме изобилие от място и можехме да се преценим един друг и да

планираме атаките си.

Все още бяхме притиснати в стаята и за да се отдалечим от останалите, не бяхме

оставили разстояние между себе си. Това бе лошо за мен. Стригоите бяха по силни

физически от пазителите. Допълнителното място ни помагаше да компенсираме с повече

маневреност.

Все още обаче не ми се налагаше да маневрирам. Дмитрий се опитваше да ме

накара аз да направя първия ход. Все пак имаше добра стойка. Такава, която ми пречеше

да нанеса директен удар по сърцето му. Вероятно можех да му нанеса малко щети, ако го

порежех някъде другаде с кола, но сигурно щеше да успее да нанесе изпълнен със сила

удар от такова разстояние. Затова реших и аз да го чакам.

- Нали знаеш, че всичката тази смърт е заради теб? - каза той. - Ако беше ме

оставила да те пробудя... да сме заедно... ами, нищо от това нямаше да се случи. Щяхме

още да сме в Русия, в обятията един на друг и всичките ти приятели тук щяха да са в

безопасност. Никой от тях нямаше да умре. Всичко е по твоя вина.

- А хората, които щеше да ми се наложи да убия в Русия? - Настоях аз. Беше

променил малко стойката си. Беше ли това слабо място в защитата му? - Те нямаше да са

в безопасност, ако аз...

Ужасен звук от лявата ми страна ме сепна. Вече освободен, Кристиан беше

блъснал стола към стригой, който се биеше с пазител. Стригоят го отблъсна и той сякаш

полетя назад, блъскайки се в стената и се приземи на пода със зашеметен вид. Въпреки

себе си, погледнах бързо и видях как Лиса тичаше до него. И Бог да ми помогне, тя

носеше кол в ръка. Нямах идея как беше успяла да се снабди с него. Може би го беше

взела от паднал пазител. Може би никой от стригоите не се беше сетил да я претърси,

когато са дошли. Все пак, защо, за Бога, един морой би носил кол?!

- Спрете! Стойте настрана! – викнах към тях и се обърнах отново към Дмитрий.

Разсейването ми беше за моя сметка. Осъзнавайки, че Дмитрий щеше да ме атакува,

успях да го избегна без дори да виждам какво прави. Обърнах се, без той да достигне

врата ми и нескопосаното ми отбягване ме предпази от пълните щети. Все пак ръката му

ме хвана за рамото, удряйки ме назад толкова далеч, колкото и Кристиан. За разлика от

него обаче, зад гърба ми стояха години тренировки, които ме бяха научили да се

възстановявам от нещо като това. Притежавах баланс и умение да се съвземам бързо.

Залитнах съвсем малко и бързо се върнах на мястото си.

Можех само да се моля Лиса и Кристиан да ме послушат и да не направят нещо

глупаво. Трябваше да се съсредоточа върху Дмитрий или щях да бъда убита. И ако аз

загинех, Лиса и Кристиан със сигурност щяха да умрат. Впечатлението ми, докато си

проправях път навътре, беше, че надвиваме стригоите, въпреки че това понякога не

значеше нищо. Все пак се надявах, че останалите ще успеят да довършат враговете ни,

оставяйки ме да направя, каквото трябва.

Дмитрий се смееше на завъртането ми.

- Щях да съм впечатлен, ако не беше нещо, което би направило 10-годишно дете.

Твоите приятели... е, те също се бият като такива. Но мороите... Всъщност се справят

доста добре.

- E, ще видим какво ще мислиш, когато те убия – казах.

Направих леко движение, за да видя доколко внимаваше. Той пристъпи встрани,

което едва се забеляза, грациозно като танцьор.

- Не можеш, Роуз. Не го ли проумя досега? Не го ли видя? Не можеш да ме

победиш. Не можеш да ме убиеш. А дори и да можеш, няма да успееш да се принудиш да

го направиш. Ще се поколебаеш. Отново.

Нямаше. Той не го осъзнаваше. Направи грешка, когато доведе Лиса тук. Тя

увеличи залога на всичко. Беше тук. И беше истинска. Животът й беше на ръба и затова...

затова не бих се поколебала.

Дмитрий сигурно се беше отегчил да ме чака. Той скочи към мен, ръката му

отново се устреми към гърлото ми. И отново аз го избегнах и поех силата на удара с

рамо. Този път той ме хвана за раменете, дръпвайки ме към себе си с ужасен триумф в

червените си очи. Бяхме достатъчно близо един до друг, за да ме убие. Имаше каквото

искаше.

Изненадващо се оказа, че той не беше единственият, който искаше да ме убие.

Друг стригой, вероятно мислейки, че би помогнал на Дмитрий, се блъсна в нас в опит да

ме достигне. Дмитрий показа зъбите си и удостои стригоя с поглед на чиста омраза и

ярост.

- Моя е! – изсъска и удари стригоя, което онзи явно не беше очаквал.