Духовна връзка

Несръчно или не, накрая се получи. Колът проби сърцето му. И когато това стана, усетих

как магията преля през връзката ни, познатата магия, която бях усещала толкова пъти,

когато лекуваше.

Но... това беше хиляди пъти по-мощно, отколкото всичко, което бях усещала

преди. Замръзнах още повече отколкото при внушението й. Чувствах как нервите ми

експлодираха, сякаш бях ударена от гръм.

Изведнъж около нея избухна бяла светлина, която прекъсна яркостта на огъня -

сякаш някой беше изпуснал слънцето на средата на помещението. Извиках – ръцете ми

инстинктивно се вдигнаха, за да покрият очите ми, когато отстъпих назад. Съдейки по

звуците наоколо, явно останалите реагираха по същия начин.

За момент сякаш между мен и Лиса нямаше връзка – не усещах нищо от нея –

нито болка, нито магия. Връзката ни беше също толкова безцветна и празна, както

светлината, изпълваща стаята. Силата, която беше използвала, беше преляла и

препълнила връзката ни, сякаш я бе обезвредила.

И тогава светлината просто изчезна. Не избледня. Просто... изчезнала за част от

секундата. Като шибване с камшик. В стаята беше тихо, чу се само лек ропот на

недоволство и объркване. Светлината вероятно беше като отрова за очите на стригоите.

Беше достатъчно лоша и за мен. Звезди танцуваха пред очите ми. Не можех да

фокусирам нищо, след като ослепителният блясък премина пред зрението ми.

Накрая - леко разкривено – отново можех да виждам. Огънят го нямаше, макар че

черните петна стената и тавана бяха признак, че го е имало, както и издигащ се пушек.

Според мен трябваше да има много повече щети. Въпреки всичко не можех да отделя

време на това чудо, защото имаше още нещо, заслужаващо внимание – точно пред мен.

Не просто чудо. Приказка!

Лиса и Дмитрий бяха на пода. Дрехите им бяха обгорени. Там, където огънят я

беше изгорил най-много, по кожата й имаше възпалени червени и розови петна. Китките

и дланите й бяха особено зле. Можех да видя кървави петна там, където огънят беше

изгорил кожата й. Изгаряния от трета степен, ако си спомнях правилно часовете по

физиология. Не изглеждаше, че я боли или че огънят се беше отразил върху движенията

на ръцете й.

Тя галеше косата на Дмитрий.

Докато тя седна в някакво подобие на изправено положение, той продължи да

лежи проснат на пода. Главата му лежеше в скута й, а пръстите й минаваха през косата

му в нежно, повтарящо се движение – все едно галеше дете или животинче. Дори и

засегнато от огъня, лицето й беше сияещо и изпълнено със съчувствие. Дмитрий ме бе

нарекъл ангел на отмъщението, а тя беше ангелът на милосърдието, както гледаше

надолу към него и му шепнеше успокояващо някакви безсмислени думи.

От състоянието на дрехите му и това, което бях видяла в огъня, очаквах да е

направо препечен – черен, скелетен призрак. Но сега, когато той извъртя главата си,

давайки ми за пръв път възможността да видя изцяло лицето му, открих, че беше

напълно незасегнато. Нямаше изгаряния по кожата му – същата онази кожа, която беше

също толкова топла и тъмна, както в деня на срещата ни. Успях да зърна очите му за миг,

преди да сведе главата си към коляното на Лиса. Видях безкрайни дълбини от кафяво,

дълбини, в които бях попадала много пъти. Без червени пръстени.

Дмитрий не беше стригой.

И плачеше.

Цялата стая изглежда затаи дъх.

И все пак, дори изправени пред чудо, пазителите – или стригоите, ако трябваше да

сме честни – трудно се разсейваха. Битките, които бяха спряли, сега се подновиха със

същата ярост. Пазителите имаха предимство и тези, които не се биеха с никой от

последните стригои, извендъж се спуснаха към Лиса, като се опитваха да я махнат от

Дмитрий. За изненада на всички, тя се държеше здраво за него и направи няколко жалки

опита да отблъсне онези, които се тълпяха около нея. Беше ядосана и настроена защитно,

с което отново ми напомни за майка, защитаваща детето си.

Дмитрий също се държеше здраво за нея, но и двамата бяха разделени. Пазителите

най-накрая ги раздалечиха. Чуха се объркани викове, докато пазителите опитваха да

решат дали да убият Дмитрий. Не би било трудно. Сега той беше безпомощен. Едва

можеше да стои, когато го изправиха на крака.

Това ме събуди. Досега просто зяпах, замръзнала и втренчена. Като се отърсих от

транса си, аз се втурнах напред, макар че не бях сигурна към кого: Лиса или Дмитрий.

- Не! Недейте! – извиках, като видях, че няколко пазители се приближават с

колове. – Той не е какъвто си мислите! Не е стригой! Погледнете го!

Лиса и Кристиан крещяха почти същото. Някой ме хвана и ме избута назад, като

ми каза да оставя другите да се оправят с това. Без дори да мисля, аз се извърнах и

ударих въпросния в лицето, като по-късно разбрах, че е Ханс. Той залитна леко назад,

изглеждаше повече изненадан, отколкото обиден. Атаката ми над него обаче беше

достатъчна, за да привлече вниманието на другите и скоро се намерих изправена пред

група пазители, с които да се бия. Усилията ми не постигнаха нищо добро, отчасти

защото ме превъзхождаха числено и отчасти защото не можех да ги нападна, както

нападах стригои.

Докато пазителите ме извеждаха навън, забелязах, че Лиса и Дмитрий вече не