Духовна връзка

Двадесет минути по-късно конвоят пристигна в Двореца. Помислих, че това

означаваше моментална свобода, но пазителите ми само слязоха и зачакаха някакъв

сигнал или насоки, за което никой не си направи труд да ми каже. Оказа се, че чакат

Ханс.

- Не, - каза той, като постави строго ръка на рамото ми, когато се изстрелях от

колата и опитах да се затичам към... е, не бях сигурна къде точно. Където и да беше

Дмитрий. – Почакай.

- Трябва да го видя! – възкликнах, опитвайки да се промуша. Ханс обаче беше

като стена. Като се вземаше предвид това, че се беше бил с повече стригои от мен тази

вечер, човек би помислил, че е уморен. – Трябва да ми кажеш къде е.

За моя изненада Ханс наистина го направи.

- Затворен е. Далеч, далеч от теб. Или от някой друг. Знам, че преди ти е бил

ментор, но е по-добре засега да е далеч.

Умът ми, уморен от тазвечершните събития и превъзбуден от емоциите,

анализира това малко по-дълго. Спомних си думите на Кристиан.

- Той не е опасен, - рекох. – Вече не е стригой.

- Как можеш да си толкова сигурна?

Същият въпрос, който бяха задали и на Лиса. Как можехме да отговорим?

Знаехме, защото бяхме минали през невероятни болки, за да разберем как да върнем

стригой и когато бяхме изпълнили всичко, изригна магия като от атомна бомба. Това

доказателство не беше ли достатъчно? Видът на Дмитрий не беше ли достатъчен?

Вместо това, отговорът ми беше като на Лиса.

- Просто знам.

Ханс поклати глава и сега виждах колко изморен е всъщност.

- Никой не знае какво става с Беликов. Тези от нас, които бяха там... е, не съм

сигурен какво видях. Всичко, което знам, е, че той водеше стригоите малко преди това и

сега е навън на слънцето. Нещо не се връзва. Никой не знае какво е той.

- Той е дампир.

- И докато разберем - продължи той, като пренебрегна думите ми, – Беликов

трябва да остане затворен, докато го изучаваме. – Да го изучават? Не ми харесваше как

звучеше това. Сякаш Дмитрий беше някакво животно за лабораторни опити. Това

разпали гнева ми и почти се разкрещях на Ханс. Миг по-късно вече се владеех.

- Тогава трябва да видя Лиса.

- Отведоха я в медицинския център, за да я лекуват – има остра нужда от това. Не

можеш да отидеш там, - добави той, предсказал следващите ми думи. – Половината

пазители са там. Хаос е и само ще се пречкаш.

- Тогава какво, по дяволите, да правя?

- Иди да се наспиш, - той ме погледна криво. – Все още мисля, че се държиш зле,

но след всичко, което видях там... е, ще го кажа. Знаеш как да се биеш. Имаме нужда от

теб – вероятно за нещо повече от канцеларска работа. Сега иди да се погрижиш за себе

си.

И това беше. По гласа му ясно личеше, че въпросът е приключил и след като

пазителите се разбързаха наоколо, аз сякаш престанах да съществувам. Каквато и беля да

бях направила преди, изглеждаше отдавна забравена. В резултат на това нямаше да

попълвам повече протоколи. Но какво трябваше да правя? Ханс да не би да беше

полудял? Как можех да спя? Трябваше да правя нещо. Трябваше да видя Дмитрий, но не

знаех къде го бяха отвели. Вероятно в същия затвор, в който бяха държали Виктор, който

сега беше недостижим за мен. Също така трябваше да видя Лиса, но тя беше някъде в

медицинския център. Нямах власт тук. Имах нужда да се видя с някого, който имаше

влияние.

Ейдриън!

Ако идех при Ейдриън, може би той би могъл да направи нещо. Имаше кралски

връзки. По дяволите, та кралицата го обичаше, въпреки лентяйския му живот. Колкото и

да ме болеше да го приема, започвах да осъзнавам, че да видя Дмитрий веднага щеше да

се окаже почти невъзможно. Но медицинския център? Ейдриън може би можеше да ме

уреди да се видя с Лиса, дори и там да цареше хаос. Връзката все още беше размазана и

затова директен разговор с нея щеше да ми осигури по-бързи отговори за Дмитрий.

Освен това исках лично да се уверя, че беше добре.

И все пак, когато наближих сградата, в която Ейдриън оставаше в Двореца,

портиерът ми каза, че той вече е излязъл преди малко – достатъчно иронично, разбира се

– и отишъл до медицинския център. Простенах. Разбира се, че вече ще е там. С неговите

лечебни способности нищо чудно, че са го вдигнали на крак. Слаби или не, определено

бяха от помощ.

- Там ли беше? – попита ме портиерът, докато се обръщах да си вървя.

- Моля? – за миг помислих, че говореше за медицинския център.

- Битката със стригоите. Спасяването. Чуваме какви ли не неща.

- Вече? Какво сте чули?

Очите на мъжа бяха разширени и развълнувани.

- Казват, че почти всички пазители са загинали. Но сте хванали стригой и сте го

върнали.

- Не, не... има повече ранени, отколкото мъртви. А другото... – за миг не можех да

дишам. Какво бе станало? Какво всъщност се бе случило с Дмитрий? – Един стригой

беше превърнат отново в дампир.

Портиерът зяпна.

- Да не са те ударили по главата?

- Казвам ви истината! Василиса Драгомир го направи. Със силите на Духа.

Можеш да разпространиш това.

Оставих го с отворена уста. И просто така бях останала без никакви възможности,

без никого, от когото да получа информация. Върнах се в стаята ми с усещането за

поражение, но далеч не бях настроена да спя. Или поне така си мислех първоначално.