Духовна връзка

- Изглеждаш добре, - казах. – Снощи... имам предвид, доста се бях уплашила. С

огъня..., - не можех да довърша.

- Да, - каза тя, като извърна поглед от мен. Изглеждаше нервна и сякаш се

чувстваше неудобно. – Ейдриън доста го бива да лекува хора.

- Там ли отиваш? – през връзката ни усещах възбуда и напрежение. Би било

разбираемо, ако бързаше, за да оказва помощ в медицинския център. Само че... по-

подробно проучване ме информира за зашеметяващата истина. – Отиваш да видиш

Дмитрий!

- Роуз...

- Не, - рекох разпалено. – Идеално. Ще дойда с теб. Тъкмо бях там и не пожелаха

да ме пуснат.

- Роуз... – сега Лиса наистина се чувстваше много неудобно.

- Пробутаха ми някакви глупости за това, че теб искал да те види, а мен – не и

затова не можели да ме пуснат. Но щом ти отиваш, ще трябва да ме пуснат.

- Роуз, - каза тя твърдо, като най-накрая ме прекъсна. – Не можеш да отидеш.

- Аз... какво? – повторих си думите й наум в случай, че съм чула грешно. –

Разбира се, че мога. Трябва да го видя. Знаеш, че трябва. И той иска да ме види.

Тя бавно поклати глава, като все още изглеждаше нервна, но и състрадателна.

- Пазителят е бил прав, - каза. – Дмитрий не е искал да те види. Повика само мен.

Цялото ми желание, цялата страст замръзнаха. Бях безмълвна, объркана повече от

всякога.

- Е... – спомних си как се бе придърпал към нея снощи, отчаяното му изражение.

Мразех, че трябваше да го призная, но някак ми се струваше нормално да попита първо

за нея. – Разбира се, че е искал да те види. Всичко е толкова ново и странно, а ти си тази,

която го спаси. Веднага щом това му мине, ще иска да види и мен.

- Роуз, не можеш да отидеш, - този път тъгата в гласа на Лиса се отразяваше и във

връзката ни, която преливаше в мен. – Не е това, че Дмитрий не е пожелал да те види.

Той изрично помоли да не вижда точно теб.

Глава 18

Гадното последствие от това да имаш психическа вързка с някого е, че знаеш кога

лъже – или в този случай – не лъже. Все още отговорът ми беше моментален и

инстинктивен.

- Това не е вярно.

- Не е ли? – Тя ми хвърли остър поглед, също знаейки, че мога да усетя истината в

думите й.

- Но това... не може – рядко се случваше да не ми стигат думите, при това с Лиса.

Доста често във връзката ни аз бях тази, която е по-самоуверена и обяснява на нея защо

определени неща са такива, каквито са. Някъде по пътя, без аз да го осъзная, Лиса беше

изгубила тази нейна крехкост.

- Съжалявам – каза тя, гласът й беше мил, но и твърд. През връзката ни усетих

колко много мразеше да ми съобщава неприятни неща. – Той ме помоли... каза ми

специално да не те пускам. Каза, че не иска да те вижда.

Зяпнах в нея умоляващо, а гласът ми приличаше на детски:

- Но защо? Защо би казал такова нещо? Разбира се, че ще иска да ме види. Той

трябва да се е объркал...

- Не знам, Роуз. Всичко, което знам, е това, което той ми каза. Толкова съжалявам.

– тя се протегна към мен за прегръдка, но аз се отдръпнах. Главата ми все още беше

замаяна.

- Ще дойда с теб въпреки всичко. Ще чакам горе с другите пазители. Тогава ще

кажеш на Дмитрий, че съм там и той ще си промени решението.

- Не мисля, че трябва да го правиш – каза тя. – Той изглеждаше много сериозен за

решението си ти да не идваш – почти обезумял. Мисля, че ще го разстрои, ако знае, че си

там.

- Да го разстрои? Да го разстрои?! Лиса, това съм аз! Той ме обича. Той се нуждае

от мен!

Тя потрепна и осъзнах, че й се бях разкрещяла.

- Просто правя това, което той ми поръча. Всичко е толкова объркващо... моля те.

Не ме поставяй в това положение. Просто... почакай и виж какво ще стане. И ако искаш

да знаеш какво се случва, винаги можеш да...

Лиса не довърши, но знаех какво има предвид. Тя предлагаше да видя срещата й с

Дмитрий чрез връзката. Беше голям жест от нейна страна – не че можеше да ме спре, ако

исках да го направя. Но въпреки това, тя не харесваше идеята да бъде „шпионирана”.

Това беше най-доброто, за което се беше сетила, за да ме накара да се почувствам по-

добре.

Не че наистина успя. Всичко това беше лудост. Достъпът ми до Дмитрий да бъде

отказан. Дмитрий, уж както се твърди, да не иска да ме види! Какво, по дяволите?

Инстинктивната ми реакция беше да игнорирам всичко, което тя току-що беше

казала и да отида с нея, като пожелая да бъда пусната при Дмитрий. Чувствата през

връзката ме умоляваха да не го правя. Тя не искаше да създава проблеми. Може и да не

разбираше желанията на Дмитрий като мен, но чувстваше, че трябва да бъдат уважени,

докато ситуацията не може да се преразгледа от по-добър ъгъл.

- Моля те, – каза тя. Умолителните думички най-накрая ме пропукаха.

- Добре, – трудно ми беше да го кажа. Беше като да призная, че съм победена.

Приеми го като за тактическо оттегляне.

- Благодаря ти, – този път да ме прегърна. – Кълна се, ще събера повече

информация и ще разбера как стоят нещата, става ли?

Кимнах, все още обезкуражена и излязохме от сградата заедно. С мрачно

нежелание се разделих с нея, когато стана време, като я оставих да тръгне към сградата

на пазителите, докато аз се отправих към моята стаята. Веднага след като се изгуби от