Духовна връзка

— Ейбрахам Мейзър, — каза тя, поклащайки глава. В гласа й се чуваха едновременно учудване и неодобрение. — Това е… неочаквано.

Ейб й се поклони галантно.

— Прекрасно е да те видя отново, Пола. Не си се променила изобщо.

— Не сме в кънтри клуб, господин Мейзър, — информира го тя. — И докато сте тук, ще се обръщате към мен с официалната ми титла.

— А, да, — намигна той. — Моите извинение, Ваша Чест, — обърна се и се огледа, докато очите му не се спряха на мен. — Ето я и нея. Съжалявам, че забавих това. Да започваме.

Деймън се изправи.

— Какво е това? Кой сте Вие? Аз съм нейният адвокат.

Ейб поклати глава.

— Сигурно е станала някаква грешка. Отне ми известно време да хвана полет до тук, така че разбирам защо сте назначили общински адвокат.

— Общински адвокат! — Лицето на Деймън почервеня от възмущение. — Аз съм един от най-прочутите адвокати сред американските морои!

— Известен, общински — Ейб вдигна рамене и се залюля на токовете си. — Аз не съдя. Не исках да ви обидя.

— Господин Мейзър! — прекъсна го съдията. — Вие адвокат ли сте?

— Аз съм много неща, Пола… Ваша Чест. Пък и има ли значение? Тя просто има нужда някой да говори в нейна полза.

— И го има, — извика Деймън. — Аз.

— Вече не, — каза Ейб, държанието му още беше любезно. Не беше спрял да се усмихва, но мисля, че виждах в очите му онзи опасен блясък, който плашеше много от враговете му. Той беше образец на спокойствието, докато Деймън изглеждаше сякаш всеки момент ще припадне.

— Ваша Чест…

— Достатъчно! — каза тя с кънтящия си глас. — Оставете момичето да избере. — Тя задържа кафявите си очи върху мен. — Кой искаш да те защитава?

— Аз… — Устата ми се отвори, когато внезапно в залата настъпи тишина. Гледах драмата между двамата мъже като тенис мач, но сега топката беше ударила мен по главата.

— Роуз.

Сепната, се обърнах леко. Даниела Ивашков се беше промъкнала в реда зад мен.

— Роуз, — прошепна тя отново. — Нямаш представа кой е този Мейзър. — Нямах ли? — Не искаш да имаш нищо общо с него. Деймън е най-добрият. Не се оставя да го победят.

Тя се върна на мястото си, а аз погледнах лицата на двамата си потенциални адвокати. Разбирах какво имаше предвид Даниела. Ейдриън я беше убедил да наеме Деймън за мен, а тя беше убедила Деймън да ме защитава. Да откажа щеше да е удар за нея, а имайки предвид, че тя беше една от малкото знатни морои, които одобряваха Ейдриън да е с мен, определено не исках да загубя симпатиите й. Пък и ако това беше заговор на аристократите, може би да имам един от тях на своя страна беше най-добрият начин да се измъкна.

И въпреки всичко… Това беше Ейб, който ме гледаше с умната си усмивка. Той определено беше много добър в това да получава каквото иска, но това до голяма степен се дължеше на присъствието и репутацията му. Ако наистина имаше някакво абсурдно доказателство срещу мен, държанието на Ейб нямаше да го накара да изчезне. Разбира се, той беше хитър. Змия. Можеше да накара невъзможното да се случи — със сигурност щеше да използва бая връзки за мен.

Това обаче не променяше факта, че не беше адвокат.

Но от друга страна ми беше баща.

Беше ми баща и въпреки че все още почти не се познавахме, не се беше спрял пред нищо, за да дойде тук и да се разхожда бавно в сивия си костюм с цел да ме защитава. Беше ли това разкайваща се бащина любов? Беше ли той наистина толкова добър адвокат? Накрая, истина ли беше това, че кръвта вода не става? Не знаех.

Всъщност не харесвах тази поговорка. Може и да беше вярна за хората, но не важеше за вампирите. Въпреки това Ейб се взираше в мен с тъмнокафявите си очи, почти същите като моите. Вярвай ми, сякаш казваше. Но можех ли? Можех ли да вярвам на семейството си? Щях да вярвам на майка си, ако беше тук, а знаех, че тя щеше да вярва на Ейб.

Въздъхнах и го посочих.

— Избирам него, — но добавих по-тихо. — Не ме разочаровай, Змей.

Усмивката на Ейб се разшири, докато залата се изпълни с шокирани възклицания, а Деймън запротестира с обида. Може би в началото се беше наложило Даниела да го убеждава да поеме делото, но сега то се беше превърнало във въпрос на чест за него. Репутацията му току-що беше опетнена от отказа ми да ме защитава.

Но аз бях направила избора си и вбесената съдийка не искаше да чува повече спорове на тази тема. Тя отпрати Деймън и Ейб се мушна на мястото му. Съдията започна с обичайното изложение, обясняващо защо сме тук и т. н. Докато тя говореше, се наведох към Ейб.

— В какво ме забърка? — изсъсках му.

— Аз? В какво ти си се забъркала? Не можеше ли просто да те прибера от полицейския участък за употреба на алкохол на малолетен, както правят повечето бащи?

Започвах да разбирам защо хората се дразнеха, когато се шегувах в опасни ситуации.

— Шибаното ми бъдеще е на карта! Ще ме изпратят на дело и ще ме осъдят!

Всяка следа от хумор и веселост изчезна от лицето му. Физиономията му се стегна, непоносимо сериозна. Тръпка премина по гръбнака ми.

— Това, — каза той с тих равен глас, — е нещо, което, кълна се, никога няма да стане.