Духовна връзка

Лиса издиша — чувстваше се много по-добре. Бях напът да поема твърде много тъмнина, ако не внимавах. Тя се усмихна на Кристиан колебливо.

— Не помня някога да си бил толкова благоразумен.

— Така е, защото всички имат различна представа за разумно. Просто моята е погрешно разбрана, това е всичко, — каза той високомерно.

— Мисля, че си доста криворазбран, — засмя се тя.

Очите му уловиха погледа й и усмивката му се превърна в нещо много по-топло и

нежно.

— Е, надявам се, че това няма да бъде разбрано погрешно, иначе рискувам да бъда ударен.

Той се наведе и докосна устните й със своите. Лиса отговори без всякакво колебание или мисъл, губейки се в сладостта на целувката. За съжаление и аз бях повлечена с нея. Когато се отдръпнаха един от друг, Лиса усети как ритъмът на сърцето й се забързва, а бузите й поруменяват.

— Какво точно означаваше това? — попита тя, спомняйки си за усещането на устните му.

— Означаваше “съжалявам”, - каза той.

Тя погледна настрани и нервно откъсна няколко стръкчета трева. Най-накрая с въздишка погледна отново нагоре.

— Кристиан… Имало ли е някога нещо между теб и Джил? Или Мия?

Той я погледна с изненада.

— Какво? Как можа да си го помислиш?

— Ти прекарваше толкова време с тях.

— Винаги съм искал само един човек, — каза той. Настойчивостта на погледа му, на тези кристално сини очи не остави и капка съмнение кой беше този човек. — Никой друг не се е и приближавал. Въпреки всичко, дори с Ейвъри…

— Кристиан, съжалявам за това…

— Не трябва…

— Съжалявам…

— По дяволите, — каза той. — Ще ме оставиш ли да довърша изре…

— Не, — прекъсна го Лиса, наведе се и го целуна силно, показвайки му с целувката си, че и за нея не съществува никой друг.

Е, очевидно Таша беше права — аз бях единствената, която можеше да ги събере. Просто не бях очаквала арестът ми да помогне.

Напуснах главата на Лиса, за да им дам малко лично пространство и да не ги гледам как се целуват. Нямах нищо против това. Не можеха да направят нищо за мен в момента и заслужаваха събирането си. Единственото, което можеха да направят, бе да чакат за още информация и начинът им за запълване на времето наистина беше по-добър от каквото и да правеше Ейдриън.

Легнах на леглото и се загледах в тавана. Около мен имаше само прост метал и неутрални цветове, което ме подлудяваше. Нямах нищо за гледане, нищо за четене. Чувствах се като животно, затворено в клетка. Струваше ми се, че стаята става все по-малка и по-малка. Всичко, което можех да правя, се изчерпваше с преглеждане на каквото бях научила чрез Лиса и анализиране на всяка дума. Имах въпроси за всичко, разбира се, но най-много ме човъркаше споменатото от Даниела изслушване. Трябваше да разбера повече за него.

Получих отговор часове по-късно.

Бях изпаднала в някакво замъглено вцепенение и почти не разпознах Михаил, който стоеше пред вратата на килията ми. Скочих от леглото към решетките и видях, че отключва вратата. В мен се надигна надежда.

— Какво става? — попитах. — Пускат ли ме?

— Опасявам се, че не, — каза той. Думите му бяха потвърдени от това, че след като отвори вратата, незабавно ми сложи белезници. Не се възпротивих. — Тук съм, за да те заведа на изслушването ти.

Излизайки в коридора, видях струпани още стражи. Моят собствен охранителен отряд, огледало на този на Дмитрий. Очарователно. Михаил и аз вървяхме заедно и той милостиво говореше, вместо да запази онази ужасна тишина, която беше обичайно отношение към затворниците.

— Какво всъщност е изслушване? Дело?

— Не, не. Твърде скоро е за дело. На изслушването се решава дали отиваш на съд.

— Това звучи като загуба на време, — отбелязах. Илязохме от сградата на охраната и свежият влажен въздух беше най-прекрасното нещо, което някога бях усещала.

— По-голяма загуба на време ще е ако отидеш на квалифицирано заседание и те осъзнаят, че няма какво да отстояват. На изслушването ще покажат уликите си и съдия… е, или някой, който се държи като съдия, ще реши дали ще има дело. Делото е официално. На него издават присъдата и обявяват наказанието.

— Защо им отне толкова време да организират изслушването? Защо ме накараха да чакам в килията цял ден?

Той се засмя, но не защото го намираше за забавно.

— Това беше бързо, Роуз. Много бързо. Може да отнеме дни или дори седмици, за да се организира изслушване и ако отидеш на съд, ще стоиш заключена дотогава.

Преглътнах.

— Ще се справят ли бързо и с това?

— Не знам. Нито един монарх не е бил убит през последните сто години. Хората полудяват, а Съветът иска да въдвори ред. Вече правят огромни планове за погребението на кралицата — голям спектакъл, който ще разсее всички. Твоето изслушване също е опит за въдворяване на ред.

— Какво? Как?

— Колкото по-бързо осъдят убиеца, толкова по-сигурни ще се почувстват всички. Мислят, че обстоятелствата срещу теб са доста, искат да побързат. Искат да си виновна. Искат да я погребат, като знаят, че убиецът й е подведен под отговорност, така че всички да могат да спят спокойно, когато новият крал или кралица бъде избран.

— Но аз не съм… — Спрях да отричам. Нямаше смисъл.