Духовна връзка

Ейдриън все още изглеждаше готов да се разпадне, но съсредоточеност се беше появила в зелените му очи и сега те гледаха сериозно.

— Ако откриеш, че леля Татяна е била убита преди аз да отида там и Роуз се озове захвърлена на вълците сама, Деймън ще й бъде ли адвокат?

Майка му се поколеба.

— О, ами, скъпи… Деймън всъщност не се занимава с такива работи…

— Ще се заеме, ако го помолиш, — каза Ейдриън твърдо.

— Ейдриън, — отговори тя изморено. — Не знаеш за какво говориш. Те казаха, че доказателствата срещу нея за солидни. Ако семейството ни се покаже съпричастно…

— Не е като да подкрепяме убийство! Ти се срещна с Роуз. Хареса я. Можеш ли да ме погледнеш в очите и да кажеш, че си съгласна да отиде с каквато глупава защита й изкопаят? Можеш ли?

Даниела пребледня и мога да се закълна, че направо се сви. Не мисля, че беше свикнала с такава свирепа решителност от страна на нехайния си син. И макар че думите му бяха напълно разумни, имаше някакво лудо отчаяние в гласа и държанието му, което беше малко плашещо. Не мога да кажа дали беше причинено от Духа или собствените му чувства.

— Аз… ще говоря с Деймън, — каза Даниела най-накрая. Трябваше да преглътне няколко пъти, преди да каже думите.

Ейдриън въздъхна дълбоко и част от гнева му се изпари.

— Благодаря ти.

Тя си тръгна, смесвайки се с тълпата и оставяйки Ейдриън сам с Кристиан и Лиса. Те двамата изглеждаха по-малко слисани от Даниела.

— Деймън Тарус? — попита Лиса и Ейдриън кимна.

— Кой е той? — попита Кристиан.

— Братовчед на майка, — отговори Ейдриън. — Адвокатът на семейството. Истинска акула. Също така крал на мръсотиите, но до голяма степен може да измъкне всекиго от всичко.

— И това е нещо, предполагам, — каза замислено Кристиан. — Но достатъчно добър ли е, за да пребори така нареченото солидно доказателство?

— Не знам, наистина не знам, — Ейдриън разсеяно се пресегна към джоба си, обичайното място за цигарите му, но днес нямаше никакви. Той въздъхна. — Не знам какви улики имат или как леля Татяна е умряла. Всичко, което чух, е, че са я открили мъртва тази сутрин.

Лиса и Кристиан си размениха погледи. Кристиан сви рамене, а Лиса се обърна към Ейдриън, поемайки ролята на вестоносец.

— Кол, — каза тя. — Намерили са я в леглото със сребърен кол, забит в сърцето.

Ейдриън не каза нищо, изражението му почти не се промени. На Лиса й дойде на ум, че през целия този разговор за невинност, доказателства и вина никой не беше обърнал внимание на факта, че Татяна беше пралеля на Ейдриън. Той не одобряваше някои нейни решения и си правеше доста шеги зад гърба й. Но все пак тя беше част от семейството му, беше някой, когото той беше познавал през целия си живот. Той сигурно чувстваше болка от смъртта й над всичко друго. Дори аз се почувствах раздвоена. Мразех я заради всичко, което ми беше сторила, но никога не бях искала да умре. И не можех да не си спомня, че понякога говореше с мен като с истински човек. Може да е било преструвка, но бях сигурна, че беше сигурна онази нощ, когато спря при Ивашкови. Беше изморена и замислена, главно обезпокоена как да въдвори мир сред хората си.

Лиса гледаше как Ейдриън си отива, съчувствие и мъка я заляха. Кристиан нежно стисна ръката й.

— Хайде, — каза той. — Открихме каквото искахме да знаем. Сега само пречим тук. — Чувствайки се безпомощна, Лиса му позволи да я изведе навън, като избягваха паникьосаните тълпи. Оранжевата светлина на ниското слънце топло позлатяваше всяко листо и дърво. Навън имаше много хора, когато с Дмитрий се върнахме от склада, но бяха нищо в сравнение със сега. Хората шепнеха уплашено, бързащи да разнесат новините. Някои вече бяха в траур, облечени в черно, с облени в сълзи лица. Чудех се колко от това беше истинско. Дори по средата на трагедия и престъпление аристократите се бореха за власт.

Всеки път, когато чуеше името ми, Лиса се ядосваше все повече и повече. Лошият гняв също беше като черен пушек във връзката ни и често я караше да изключва. Беше проклятието на Духа.

— Не мога да го повярвам, — извика тя на Кристиан. Дори тя да не беше, аз забелязах, че той бързо я водеше към място, където нямаше толкова много хора. — Как може някой да си помисли подобно нещо за Роуз? Нагласено е, трябва да е нагласено.

— Знам, знам, — каза Кристиан. Той също познаваше знаците за опасност от Духа и се опитваше да я успокои. Бяха стигнали до малка затревена площ под сянката на голямо лешниково дърво и се отпуснаха на земята. — Знаем, че не го е направила и ще го докажем. Не може да бъде наказана за нещо, което не е направила.

— Не познаваш тези хора, — измърмори Лиса. — Ако някой иска да се добере до нея, ще направят всичко възможно. — Направих слаб опит да прехвърля част от тъмнината от нея в себе си с надеждата да я успокоя, но за нещастие само се ядосах повече.

Кристиан се засмя.

— Забравяш нещо — аз израснах с тях. Ходех на училище с децата им. Познавам ги, но нека не се паникьосваме, преди да сме научили повече, съгласна ли си?