Духовна връзка

Пред нас се очерта сградата, в която се намираше съдебната зала. Излеждаше заплашително първия път, когато бях тук за делото на Виктор, но това беше заради страха от спомените, които той будеше в мен. Сега… Сега моето собствено бъдеще беше на карта. А очевидно и не само моето — светът на мороите гледаше и чакаше, надявайки се, че съм злодей, който ще бъде затворен на сигурно завинаги. Преглъщайки, погледнах нервно Михаил.

— Мислиш ли… Мислиш ли, че ще ме изпратят на процес?

Той не отговори. Един страж ни отвори вратата.

— Михаил? — умоляващо казах. — Наистина ли ще ме съдят за убийство?

— Да, — каза той съчувствено. — Почти съм сигурен, че ще го направят.

Глава 27

Влизането в съдебната зала беше едно от най-нереалистичните преживявания в живота ми — и не само защото бях обвинена. Просто продължаваше да ми напомня за делото на Виктор и идеята, че сега аз бях на неговото място, беше до голяма степен прекалено трудна за разбиране.

Влизането в залата с група пазители кара хората да те гледат, а, повярвайте ми, тук имаше наистина много хора, така че аз, естествено, не се спотаих или засрамих. Влязох с увереност и високо вдигната глава. Отново изпитах онова мрачно връщане към процеса на Виктор. Той също беше влязъл предизвикателно и аз бях ужасена, че някой, който е извършил престъпленията си, би се държал така. Дали тези хора си мислеха същото за мен?

На подиума в предната част на стаята седеше жена, която не разпознах. Сред мороите съдията обикновено беше адвокат, на когото беше определена тази позиция за целите на изслушването или каквото се провеждаше. Делото от друга страна — или поне дело, голямо колкото това на Виктор, се контролираше лично от кралицата. Тя решаваше каква да е финалната присъда. Тук обаче членовете на Съвета щяха да решат, ако изобщо се стигнеше до там. Делото е официално. На него издават присъдата и обявяват наказанието.

Охраната ми ме заведе до мястото в предната част на залата зад преградата, която разделяше отговорниците от публиката и ме настани до морой на средна възраст, облечен в официален дизайнерски черен костюм, който сякаш крещеше “Съжалявам, че кралицата е мъртва, но смятам да изглеждам модерен, докато показвам скръбта си”. Косата му беше бледоруса, леко прошарена от първите белези на сивото. Някак я караше да изглежда добре. Предположих, че това беше Деймън Тарус, адвокатът ми, но той не обели и дума към мен.

Михаил също седна до мен и се зарадвах, че са избрали него да не ме оставя буквално и за секунда сама. Поглеждайки назад, видях Даниела и Нейтън Ивашкови да седят с други високопоставени аристократи и техните семейства.

Ейдриън беше избрал да не седи с тях и се беше настанил по-назад с Лиса, Кристиан и Еди. Лицата им бяха изпълнени с тревога.

Съдията-морой, макар възрастна и сивокоса, все още изглеждаше сякаш може да срита нечий задник. Тя призова хората в залата да запазят тишина и аз се извърнах, за да погледна отново напред. Членовете на Съвета влизаха и тя ги представи един по един. Две редици пейки бяха приготвени за тях, два реда по шест места, като тринадесетото отзад беше повдигнато. Разбира се, само единадесет от местата бяха заети и аз се опитах да не се намръщя — Лиса трябваше да седи там.

Когато Съветът се настани, съдията се обърна с лице към нас и заговори с глас, който прокънтя из залата.

— Това изслушване се провежда с цел да установим дали има достатъчно доказателства…

Суматоха на вратата я прекъсна и от публиката проточиха вратове, за да видят какво става.

— Каква е тази бъркотия? — попита съдията.

Един от стражите беше отворил частично вратата и се навеждаше навън, очевидно говорейки с някого в коридора. Той се спусна бързо в залата.

— Адвокатът на обвиняемата е тук, Ваша Чест.

Съдията погледна мен и Деймън и се намръщи.

— Тя вече има адвокат.

Стражът сви рамене — изглеждаше смешно безпомощен. Ако навън имаше стригой, той трябваше да знае какво да прави. Това странно нарушаване на протокола беше извън уменията му. Съдията въздъхна.

— Добре. Пусни го да влезе, който и да е, и да се справяме с това.

Ейб влезе вътре.

— О, Боже мили, — казах на глас.

Нямаше нужда да се сгълча, че съм се обадила без позволение, защото глъчка моментално изпълни залата. Предположих, че половината изпитваха страхопочитание пред Ейб, защото познаваха репутацията му, а останалите просто бяха зашеметени от вида му.

Той носеше сив кашмирен костюм, значително по-светъл от строгото черно на Деймън. Отдолу имаше официална риза, толкова бяла, че сякаш блестеше — особено до ярката пурпурна вратовръзка, която носеше. Други червени петънца бяха разпръснати по тоалета му — носна кърпа в джоба, рубинени копчета на ръкавелите. Естествено, всичко беше точно толкова перфектно скроено и скъпо, колкото дрехите на Деймън. Но Ейб не изглеждаше сякаш скърби. Даже не изглеждаше сякаш идва на дело — по-скоро сякаш е бил прекъснат по пътя към парти. И, разбира се, беше с обичайните си златни халки и спретната черна брада.

Съдията накара залата да замълчи с едно движение на ръката, докато той се запъти към нея.