Единствена любов

— Бих искал да те помоля за услуга, Фрицгелдър.

— Разбира се.

— Ще бъдеш ли така любезен да намериш място за чантата на моя помощник за през нощта? Ще се върнем, след като направим огледа си.

— О, да, господине — Фрицгелдър се поклони ниско. — Ще се погрижа за вещите му възможно най-добре.

— Благодаря ти. Хайде, Тормент, тръгваме.

Когато излязоха навън, той чувстваше гнева на младежа и не беше изненадан, когато той го хвана за ръката.

— Мога да се грижа за себе си.

Дариъс му хвърли остър поглед през рамо.

— По този въпрос нямам съмнения. Но все пак не ми трябва помощник, който е изнемощял заради празния си стомах и...

— Но...

— Ако мислиш, че това заможно семейство ще се поскъпи да сервира храна на онези, които издирват дъщеря им, си в огромна грешка.

Тормент пусна ръката му.

— Ще си намеря подслон. И храна.

—Да, ще го направиш — Дариъс кимна към дърветата, заобикалящи съседното имение. — Сега може ли да се захващаме за работа?

Тормент кимна и двамата се дематериализираха в гората, после закрачиха навътре в имота. Докато се движеха към целта си, Дариъс почувства прилив на ужас, който се засили до такава степен, че му стана трудно да диша. Времето работеше срещу тях.

Всяка изминала нощ, в която не успяваха да намерят момичето, го приближаваше към смъртта.

Оставаше им толкова малко време.

36.

Автогарата за междуградски превози се намираше в другия край на Колдуел, на границата с индустриалната зона, простираща се на юг от града. Старата сграда с плосък покрив беше заобиколена от телена ограда, сякаш имаше опасност автобусите да избягат, а козирката беше провиснала. Джон прие форма зад един паркиран автобус и зачака Хекс и Куин. Хекс пристигна първа и наистина изглеждаше много по-добре. Вторият опит да се нахрани се беше оказал успешен, беше задържала всичко в стомаха си и сега цветът на лицето й беше наистина добър. Все още носеше панталоните от медицинската униформа, дадени й от доктор Джейн, но отгоре беше облякла един от неговите черни суичъри и яке. Харесваше му, че е с неговите дрехи. Харесваше му как й стоят. Харесваше му, че й бяха твърде големи.

Харесваше му, че изглежда като момиче.

Не че не одобряваше кожените й панталони и прилепналата тениска, както и излъчването в стил «Ще ти сритам топките, ако не се държиш по правилата». Този й вид също беше много впечатляващ. Но... начинът, по който изглеждаше сега, беше някак по-интимен. Вероятно защото обикновено тя полагаше всички усилия да не бъде виждана така.

— Защо сме тук? — попита Хекс и се озърна. В гласа й нямаше нито разочарование, нито гняв, слава богу. Просто беше любопитна.

Куин прие форма на около десет метра от тях и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш за да е сигурен, че няма да удари нещо. Беше в отвратително настроение. Напълно освирепял. Не беше произнесъл и две любезни думи, докато Джон му изброяваше във фоайето на къщата местата, където щяха да отидат. Каква бе причината, не беше ясно.

Е. поне докато не се беше появил Блей, който изглеждаше зашеметяващо в сивия си раиран костюм. Беше спрял само за да се сбогува с Хекс и Джон. Дори не беше хвърлил поглед към Куин, преди да се изгуби в нощта.

Беше си сложил парфюм. Очевидно отиваше на среща. Но с кого ли?

Един автобус потегли от паркинга с бучене, а дизеловите изпарения раздразниха носа на Джон.

— Хайде — подкани той с устни Хекс, прехвърли раницата си от едното на другото рамо и я дръпна със себе си.

Двамата закрачиха по влажния паваж и се насочиха към осветената от флуоресцентни лампи сграда на автогарата. Макар да беше хладно, Джон държеше коженото си яке разкопчано, в случай че му се наложеше да извади кинжала или пистолета си. Хекс също беше въоръжена.