Единствена любов

Лесърите можеха да са навсякъде, а хората умееха да се държат като идиоти. Той задържа вратата, за да мине тя, и с облекчение забеляза, че с изключение на продавача на билети, който стоеше зад бронирано стъкло, вътре имаше само един старец, който спеше седнал на една от пластмасовите пейки, и една жена с куфар.

Гласът на Хекс беше тих.

— Това място... те натъжава.

По дяволите, вероятно беше така. Но не заради случилото се с него тук. По-скоро причината беше в онова, което беше изпитала майка му. Преживяла бе тук родилните си мъки съвсем сама.

Той подсвирна силно и вдигна високо ръка, а трите човешки същества в чакалнята погледнаха към него. Замъгли съзнанието им и те изпаднаха в лек транс. После тръгна към металната врата с надпис «Жени». Опря ръка в студената повърхност и я бутна, а после се ослуша. Никакви звуци. Вътре беше празно.

Хекс мина покрай него, а очите и обходиха стените, иззидани от газобетонни блокчета, мивките от неръждаема стомана и трите кабини. Помещението миришеше на белина и мръсни влажни стени. Огледалата не бяха стъклени, а представляваха полирани метални повърхности. Всичко беше здраво завинтено — от контейнерите за течен сапун до надписа «Пушенето забранено» върху кошчето за боклук. Хекс спря пред кабината за инвалиди, а очите й искряха. Бутна вратата, потръпна и придоби объркано изражение.

— Тук. — тя посочи към пода в ъгъла. — Тук си бил роден.

Когато тя се извърна към него, той вдиша рамене. Не знаеше точно в коя кабина се е случило, но имаше логика, че ако ще раждаш бебе, ще избереш най-просторната.

Хекс се втренчи в Джон и имаше вид, сякаш гледа през него. Той се озърна да провери дали някой не се е присъединил към тях. Не. В тоалетната бяха само те двамата.

— Какво? — произнесе с устни, а тя остави вратата на кабината да се хлопне.

— Кой те е намерил? — Когато той направи движение сякаш миеше пода, тя промърмори. — Чистачката.

Той кимна и се почувства засрамен от това място, от миналото си.

— Недей — тя се приближи към него. — Повярвай ми, не съм аз тази, която може да те съди. Не съм дошла на този свят при по-добри обстоятелства. Спокойно може да се каже, че са били дори по-лоши.

Той можеше само да си ги представя, предвид факта, че беше наполовина симпат. Двете раси не се смесваха доброволно.

— Къде си се озовал след това?

Той я изведе от тоалетната и се озърна. Куин стоеше в далечния край на автогарата и се взираше във вратите. Като че ли се надяваше там да се появи нещо с мирис на бебешка пудра. Когато погледна към тях, Джон му кимна, после извади хората от транса и почисти съзнанието им. Сетне тримата се дематериализираха.

Когато отново приеха форма, се намираха до пързалката и пясъчника на сиропиталището «Дева Мария». Режещият мартенски вятър брулеше из двора на църковния приют за нежелани деца. Веригите на люлките подрънкваха, а голите клони на дърветата не предлагаха никаква защита. Редиците прозорци на общежитието бяха тъмни... А също и тези на столовата и параклиса.

— Хора? — произнесе Хекс тихо, а Куин се приближи до една от люлките и седна в нея — отгледан си от хора? Мили. боже.

Джон тръгна към сградата и си помисли, че може би идеята му не е толкова добра. Тя изглеждаше потресена.

— С теб имаме много повече общо, отколкото си мислех — той се закова на място и тя явно разгада изражението му. Или разчете емоциите му. — Аз също не бях отгледана от себеподобни. Макар че като се има предвид каква съм наполовина, това би могло да се смята за благословия — тя пристъпи към него и се взря в лицето му. — Бил си посмел, отколкото си предполагал — тя кимна към сиропиталището. — Когато си живял тук, си бил по-смел, отколкото си осъзнавал.

Той не беше съгласен с нея, но не смяташе да разколебава вярата й в него. След миг протегна ръка и когато тя я пое, двамата се приближиха към задната врата. Изчезнаха, за да се появят от другата й страна. О, по дяволите, още използваха същия препарат за под. С мирис на лимон. Обстановката също никак не се беше променила. Което означаваше, че кабинетът на директора се намираше в края на коридора. Той я поведе по износения дървен под и когато стигнаха до кабинета, свали раницата от рамото си и я закачи на бравата на вратата.

— Какво има вътре?

Той вдигна ръка и потърка един в друг палеца и показалеца.

— Пари. От обиска на.

Той кимна.

— Това е подходящото място за тях.

Джон се обърна и се загледа към другия край на коридора, където се намираха спалните. Изплувалите спомени го поведоха натам, преди съзнанието му да се е намесило и той тръгна към стаята, където някога бе леглото му. Беше толкова странно отново да бъде тук, припомняйки си самотата, страха и мъчителното усещане, че е различен. Особено, когато се намираше сред други момчета на неговата възраст.

Това беше най-лошото: да е сред такива, за които се предполага, че са същите като него, винаги го беше карало да се чувства още по-различен.