Елитът на Дерините

Когато баронът пристигна редиците се отвориха да го пропуснат и стражите наобиколиха пратеника, за да го съпроводят до могилата на Келсън. Той спря коня си на няколко метра от краля, беше гологлав и арогантен. Едва ли бе на повече от двадесет години.

— Ти ли си Келсън Гуинидски?

— Същият. Какво ще ни кажеш?

Младежът се поклони от седлото с мазна усмивка.

— Аз съм Торвал от Нетерхавен, милорд, и ви нося поздрав от херцог Лайънел, роднина на краля ни. Негова Светлост, херцогът, е изпратен от нашия господар, крал Уенсит с предложение относно предстоящата битка. Той иска вие със свита равна на нашата да отидете при тях в средата на полето, за да обсъдите подробностите.

— Наистина ли? — попита саркастично Келсън. — И защо да преговарям с някакъв си херцог? Защо да рискувам безопасността си, щом кралят ви не смее да се появи лично? Нещо не го виждам Уенсит долу, при останалите.

— Тогава посочете ваш приближен, който да отиде вместо вас — изрече спокойно Торвал. — Аз ще остана тук като заложник докато хората ви се завърнат.

— Разбирам. — Тонът на краля бе леден, а погледът прикован в Торвал напомняше блясъка на стомана. Младежът сведе очи. Тогава Келсън се обърна към Морган и останалите генерали и продължи, без да поглежда барона от Торънт.

— Много добре, ще преговаряме с херцог Лайънел. Чичо Нигел, ти ще поемеш командването докато се върнем. С мен ще дойдат Морган и епископ Арилан. Дънкан и Уорън ще ни следват на разстояние с малък отряд за охрана.

— Сержант — обърна се кралят към конника, който съпроводи Торвал до могилата. — Погрижете се нашият барон да не скрие някое оръжие. Торвал, дай си камата.

Баронът се подсмихна, но пусна камата на земята и тръгна след двамата навъсени конника надолу по склона. Войниците поздравиха шумно Келсън, когато мина между тях, но сетне се умълчаха, защото разбраха, че се насочва към парламентьорите на врага. Четиристотин метра по-нататък основната група спря. Само Келсън, Морган и Арилан продължиха напред. В същия момент Райдън и Лайънел се отделиха от своите и препуснаха към тях. Тропотът на копитата бе единствения звук нарушаващ тежкото мълчание.

Келсън видя конниците, които препускаха към него и вдигна високо глава. Напрежението му по някакъв начин се предаде на жребеца и животното взе да цвили и да скача настрани. Кралят погледна към Морган, но вниманието на последния явно беше изцяло погълнато от приближаващите се конници. Арилан от своя страна бе абсолютно спокоен и някак си замислен, сякаш отиваше на утринната си молитва или поне така изглеждаше отстрани.

— Привет на теб, Кралю на Гуинид! — провикна се Райдън, когато приближиха съвсем. — Не вярвах, че лично ще дойдеш при нас, но няма значение. Моят господар ти изпраща сърдечен поздрав.

Арилан се вторачи в него докато говореше, през лицето му премина тик.

— Подбирай си по-добре думите, Райдън. Ако ти носиш поздравите, то можем да сме сигурни, че те не са сърдечни. Репутацията ти е известна.

Райдън се поклони от седлото на Арилан и кимна към Лайънел.

— Това е Негова Светлост, херцог Лайънел, роднина на краля, както може би знаете. А аз съм Райдън от Истмарч. Познавам преподобния епископ Арилан от прежни дни, за които не смея да говоря, а златокосият непознат до краля остава да е могъщият Морган. Господарят ми Уенсит ви изпраща специални поздрави, Ваша Светлост, и малък подарък.

Той бръкна под туниката си и извади нещо скрито в кожената си ръкавица. Морган внимателно го огледа, преди да посегне към протегнатата ръка на Райдън, защото се боеше от някаква клопка.

— Вярвам, че и без друго предметът ви принадлежи — каза тихо той и му подаде медальон със сребърна верижка. — Уенсит реши, че ще искате да си го приберете. Онзи, който го носеше, трябва да е означавал нещо за вас. Жалко само, че верижката е скъсана.

Морган пое медальона от Райдън. Дори през кожената си ръкавица почувства присъствието на Дери в образа на Свети Камбър. Лицето на Морган с нищо не издаде чувствата му, когато попита:

— Мъртъв ли е Дери?

— Не, но скоро може да бъде, ако не решите да ни сътрудничите.

— Изнудвате ни с живота на Дери? — изсъска Келсън.

Райдън се засмя гърлено и заплашително.

— Не точно, млади приятелю. Узнахме, не е важно как, че вие държите едни пленници от благородно потекло, които са особено ценни за нас. Моят господар, крал Уенсит, е склонен да направим размяна: вашия Дери, жив и невредим, срещу нашите хора.

— Не мисля, че държим пленници от Торънт, нали, Морган? — намръщи се Келсън. — Кого имате предвид, Райдън?

— Не съм казвал, че са от Торънт. Моля да ме извините за неточността. Пленниците са графинята на Марли и малкият й син, лорд Брендан. Граф Бран би искал да прибере семейството си.