Елитът на Дерините

Денят се очертаваше необикновено топъл и влажен за сезона, но утрото беше приятно. Армията на Гуинид се готвеше за битка. Командирите проверяваха дажбите и оръжията на войниците си, а свещениците започнаха сутрешната литургия. Много неща оставаха неуточнени, но нямаше време за това. Кавалерията наброяваше близо 2000 рицари, стрелците бяха два пъти повече, останалото представляваше пехотата. В хладната утринна светлина мъжете бяха необичайно мълчаливи, даже конете не пръхтяха. Нямаше никакви признаци за активност откъм страната на врага, макар че войниците на Гуинид знаеха, че и армията на Уенсит се готви за битката. Тих шепот се понесе из редиците, когато слънцето се показа над ридовете, а все още нямаше никакъв знак за предстоящото сражение.

Келсън и съветниците му стояха на върха на ниска могила в центъра на лявата колона и оглеждаха бойното поле. Зората им поднесе отдавна очакваната гледка на главите, набучени на копия по предната линия на вражеския стан. Уорън и Нигел се редуваха да разглеждат лицата на жертвите през далекогледа на Уорън. Разстоянието бе твърде голямо, а и самите глави бяха изгнили наполовина, за да може да се определи със сигурност самоличността им, но зрелището оказа ефект върху повечето от войниците. Въпреки че хората разбираха какво цели Уенсит и че главите може би изобщо не бяха на загиналите войници от Касан, гледката ги тормозеше и плашеше. Часовете се нижеха и нервите им се изопваха до краен предел.

Келсън имаше и други грижи. Изучаваше задълбочено картата на местността и изпусна отдавна забравената бисквита в ръката си, за да чуе какво му казва Морган относно разположението на резервните конни отряди. Младият крал изглеждаше самоуверен и спокоен, но очите му току прескачаха по редиците от побити глави. Все още не се виждаха нито Уенсит, нито някой от офицерите му, а слънцето наближаваше зенита си. Епископите Кардиъл и Арилан оставиха частите си и също се изкачиха на могилата, където стоеше Келсън. Малко по-встрани беше и видимо разтревожения генерал Глодрут. Арилан първи забеляза раздвижването във вражеските редици и посочи на краля малката група конници, които се насочиха към техния лагер с бялото парламентьорско знаме в ръце.

— Нигел, какъв герб носят? — попита Келсън и извади далекогледа от пояса си.

— Не мога да определя от това разстояние, сир. Да изпратя ли хора да ги посрещнат?

— Не още. Нека видим какво ще предприемат те. Глодрут, вземи един от хората си и му дай бърз кон.

Конниците спряха на около четиристотин метра от тях, само онзи със знамето продължи напред. Келсън кимна на Глодрут да изпрати своя човек да посрещне другия, след което насочи далекогледа си към основната група.

Бяха седем на брой. Четирима бяха въоръжени с лъкове и носеха оранжевия цвят на Уенсит с елена на Фурстан на гърдите си. Всички имаха бради и островърхи шлемове и бяха препасани с къси мечове.

Другите трима обаче не бяха обикновени войници. Келсън реши, че облеченият в черно конник вероятно е някакъв свещеник или монах. Тези до него приличаха на благородници, носеха ярки пера и наметала от коприна. Арилан ги позна — първият бе херцог Лайънел, роднина на самия Уенсит. Носеше бяла копринена мантия над бронята си и слънцето се отразяваше в блестящия му шлем, изпод който се подаваше черна плитка.

Другият (лицето на Арилан се изкриви, щом различи чертите му) беше Райдън от Истмарч. Носеше широк кафтан в синьо и златисто над бронята си. Келсън не успя да види лицето му дори с далекогледа.

Двамата конника се срещнаха в средата на полето и сега обикаляха в кръг с конете си докато разговаряха. Келсън хвърли поглед към Морган и видя, че приятелят му следи някакво раздвижване в предните редици на противника. Вееха се копринени знамена и конници препускаха в разни посоки. Морган вдигна далекогледа си и изръмжа.

— Ето го Уенсит. Крайно време беше да се покаже. От лявата му страна е Бран.

Кралят погледна в същата посока и се обърна към Аларик.

— Морган, мисля, че ще е по-добре да зарежем идеята да изпратим лейди Рикенда да убеждава Бран Корис. Това не е място за жени. Не биваше да се съгласявам да идва.

Морган сви рамене и прибра далекогледа в калъфа.

— Мисля, че няма да ви е лесно да я разубедите, принце. Снощи говорих с нея по този въпрос и… тя е много горда жена.

— Зная това — въздъхна Келсън. После обърна червеникавия си жребец към Дънкан, който разговаряше с някакъв капитан от стражата. Парламентьорите вече се връщаха обратно и белите знамена се вееха над главите им.

— При нас ще дойде барон Торвал от Нетерхавен — каза Дънкан. — Той е един от командирите на Уенсит. Ще го охраняват особено строго, когато пристигне, за да ни предаде посланието им.

Келсън кимна и се обърна към Морган.

— Мислиш ли, че Уенсит ще ни поставя някакви условия?

— Едва ли, принце. А дори и да го направи, условията му ще са абсолютно неприемливи. Такава е играта му. Смятам, че ще е някаква уловка. Внимавай какво ще му отговориш.

— Не се тревожи.