Елитът на Дерините

— Но те са дерини, отлъчени са и не са получили опрощение. Признай, че първото носи причината за второто и третото. Трябва ли да е така? Справедливо ли е да се съди с различен аршин само, защото кръвта на родителите ти те прави различен от останалите и няма как да го промениш?

Кардиъл поклати глава отрицателно.

— Разбира се, че не. Все едно да кажеш, че си по-добър от мен, тъй като очите ти са сини, а моите сиви.

Показалецът му очертаваше резки линии във въздуха докато говореше:

— Ще си по-добър от мен, ако умееш да извличаш повече полза от онова, което виждаш с очите си, отколкото аз. Цветът няма значение, нито пък факта, че майка ти е била с едното око зелено, а другото синьо!

— Сиви й бяха очите — усмихна се Арилан.

— Не се заяждай, знаеш какво имам предвид.

— Знам. Само че очите, сини или зелени са едно, а доброто срещу злото е съвсем друго. Спорът е дали природата на човека се определя от факта, че е Дерини, или не.

— Значи не приемаш аналогията ми.

— Не искам да кажа това, Томас. Твърдял съм и преди, че не всички дерини са зли. Но как ще убедиш обикновените хора в истинността на това, особено след последните триста години, когато са ги учили да ги мразят? И по-точно, как ще ги убедиш, че Аларик Морган и Дънкан Маклейн не са зли, щом самата църква твърди обратното? Ти самият убеден ли си?

— Може би не — промърмори Кардиъл избягвайки погледа на Арилан — Но понякога се налага да вярваме и в несигурни неща. Понякога трябва да взимаме всичко на вяра, дори когато говорим за действителни неща, извън контекста на метафизиката и религиозните доктрини, а и твърдим на това отгоре, че вярата е добродетел.

— Простата вяра — рече Арилан — Де да беше всичко така просто.

— Така трябва да бъде. Зная, че трябва да го вярвам, че отчаяно искам да го вярвам. Защото ако греша по отношение на Дерините, ако те са наистина такива, за каквито сме ги смятали през изтеклите столетия на омраза, то всички сме загубени. Ако цялата им раса е зла изначало, то Морган и Маклейн ще ни предадат, също и кралят ни. И Уенсит От Торънт ще прекоси земите ни като вятъра на смъртта.

Арилан остана за дълго с наведен надолу поглед, играейки си с кръста. После въздъхна и кимна на Кардиъл да го последва към левия край на параклиса, където по пода се преплитаха странните фигури на мозайката.

— Ела, трябва да ти покажа нещо.

Кардиъл погледна озадачено колегата си, когато спряха в сенчестата страна на олтара. Тревожната бяла светлина хвърляше сребристи отблясъци върху главите на прелатите. Лицето на Арилан бе безизразно.

— Не разбирам — мърмореше Кардиъл — видях, че…

— Не си виждал това, което ще ти покажа — тонът на Арилан бе почти рязък. — Погледни нагоре, там, където лъчите се пресичат.

— Ами, там няма нищо… — взираше се безпомощно Кардиъл.

Арилан затвори очи и остави думите да нахлуят в главата му, усещаше вибрациите на Портала под краката си. Внезапно сграбчи Кардиъл в желязната си прегръдка и отключи силата на заклинанието.

Усети, че Кардиъл се задъхва. После дойде Прехода, параклисът изчезна и двамата се озоваха всред непрогледен мрак.

Кардиъл се запрепъва пиянски в тъмнината с протегнати напред ръце. Арилан се промъкна зад него и сякаш се стопи в чернотата. Умът му отчаяно се опитваше да намери някакво логично обяснение на онова, което се случи. Едната му ръка описа внимателен полукръг докато с другата предпазваше очите си. Най-сетне събра смелост да наруши тишината, събрала в себе си ужасяващите му подозрения.

— Денис — прошепна тихо той, сякаш се боеше да не получи отговор.

— Тук съм, приятелю.

На няколко метра от него прошумоля дреха, а миг след това проблесна лъч бяла светлина. Кардиъл се обърна бавно, лицето му загуби цвета си, когато разпозна източника на светлината.

Арилан стоеше обгърнат в сребърно сияние, а чертите на лицето му се губеха в белия ореол, който се свиваше и разширяваше, сякаш бе нещо живо. Само виолетовите очи блестяха спокойно. В ръцете си държеше сфера, която гореше в някакъв студен огън и осветяваше ръцете и краищата на дрехата му. Кардиъл се взираше в него с изумление, очите му бавно се разширяваха, а сърцето му щеше да изскочи.

После стаята се завъртя и той пропадна във водовъртеж от мрак. Следващото му усещане бе, че лежи на нещо меко с полуотворени очи и че някаква топла ръка повдига леко главата му и поднася чаша към устните му. Той отпи като насън, но после отвори очи, усещайки хладното вино в гърлото си. Арилан се бе надвесил над него загрижено, но се усмихна като видя, че идва в съзнание.

Кардиъл премигна и отново се взря в Арилан, но образът не изчезна. Сребърното сияние го нямаше, а стаята се осветяваше от обикновени свещи. В камината гореше слаб огън, а мебелите хвърляха неясни сенки наоколо. Лежеше върху някаква кожа. Когато успя да се подпре на лакти установи, че кожата е на огромна черна мечка със свирепо озъбена паст. Разтри лицето си с ръце и потръпна под напора на възвръщащите се спомени.

— Ти — прошепна той с респект и известна доза страх — това, което видях…

Арилан кимна безизразно и се изправи.