Елитът на Дерините

— Аз съм дерини — изрече отчетливо той.

— Ти си дерини — повтори като ехо Кардиъл — Значи всичко, което каза за Морган и Дънкан е…

— Е вярно — продължи Арилан — А трябваше да го знаеш, преди да вземеш решение по въпроса с дерините.

— Дерини — мърмореше Кардиъл, възвръщайки си самообладанието — Значи Морган и Маклейн не знаят?

Арилан поклати глава.

— Не знаят. И въпреки че съжалявам за безпокойството, което незнанието им причини, те не бива да го узнаят. Ти единствен измежду хората знаеш истинската ми същност, а това не е тайна, която споделям с всекиго.

— Но щом си дерини…

— Опитай се да се представиш в моето положение — въздъхна Арилан — Аз съм единствения дерини, който носи дрехите на епископ през последните двеста години — единствения. Освен това съм и най-младият измежду двадесет и тримата епископи на Гуинид, а това отново ме поставя в „историческо“ положение. Зная какво си мислиш — моето бездействие по деринския въпрос вероятно е причинило неизброим и жертви и страдания, оставяйки беззащитните в ръцете на хора като Лорис. Зная — и моля за прошка всяка една от тези жертви в молитвите си. — Повдигна очите си към Кардиъл без да мига и продължи: — Вярвам обаче, че по-голямата добродетел в такива момента е да знаеш как да изчакваш, Томас. Понякога цената на такова мълчание е твърде тежка, но независимо че сърцето и съвестта викат за справедливост, умът е длъжен да прецени кога е настъпил момента за действие. Само се моля да не съм чакал прекалено дълго.

Кардиъл погледна настрани, без да може да издържи погледа на събеседника си повече.

— Кое е това място? Как дойдохме тук?

— Портал за Преход — уведоми го Арилан — Пътят започва от мозайката на пода в параклиса. Много е стар.

— Магия на дерините?

— Да.

Кардиъл приседна докато обмисляше получената информация.

— Значи тук си дошъл през онази нощ, когато те оставих в параклиса? Щом се върнах да те потърся ти беше изчезнал.

Арилан се усмихна скромно:

— Боях се, че ще се върнеш. Съжалявам, но не мога да ти кажа къде отидох тогава.

Той протегна ръка, за да помогне на Кардиъл да стане, но онзи не я пое.

— Не можеш или не искаш?

— Не ми е позволено — отвърна кротко Арилан — Поне не още. Имай търпение, Томас.

— Искаш да кажеш, че има и други, на които трябва да се подчиняваш?

— Искам да кажа, че има неща, които все още не мога да ти кажа — Арилан прошепна умоляващо и отново протегна ръка. — Вярвай ми, Томас, кълна се, че няма да те предам.

Кардиъл дълго гледа към протегнатата ръка и към тревожните очи вперени в него. После бавно се протегна и пое ръката на Арилан, който му помогна да се изправи на крака. Останаха така за миг, като всеки се опитваше да прочете мислите в очите на другия. После Арилан се усмихна и хвана Кардиъл през рамо.

— Ела, братко, много работа ни чака тази нощ. Ако наистина искаш да опростим Морган и Дънкан, трябва да ги уведомим, а и други неща да уредим. Още повече че трябва да преодолеем съпротивата на вироглавите ни братя в Съвета, който ще се запитат какво ни кара да се загрижим така за този проблем. Ще трябва да ги убедим, макар че смятам, че и без друго са склонни да те последват.

Кардиъл прекара нервно ръка през стоманеносивата си коса и поклати глава с недоверие.

— Наистина действаш бързо, когато искаш, а Денис? Извини ме, ако се държа малко неадекватно, но ще ми трябва време, докато свикна с всичко това.

— Разбира се, че ще ти трябва — засмя се Арилан, водейки Кардиъл към центъра на странната мозайка — И като за начало ще трябва да се върнем в параклиса. Стражата може да се притесни.

Кардиъл гледаше подозрително към пода.

— Значи, Портал за Преход, това ли е?

— Да — отвърна Арилан, докато отново обгръщаше раменете на другия — Сега само се отпусни и остави останалото на мен. Няма нищо страшно. Отпусни се и не мисли за нищо.

— Ще опитам — прошепна Кардиъл.

И пода пропадна под двамата като прозрачна мъгла.

Морган и Дънкан узнаха съвсем скоро решението на епископите.

Срещата им не бе сърдечна; всички бяха твърде предпазливи. Бегълците бяха отлъчени от църквата твърде дълго време, за да имат пълно доверие на двама от най-влиятелните епископи, а и те не можеха да забравят подозренията си.

Но епископите бяха доброжелателни. Сякаш само преценяваха искреността на покаялите се грешници, без да забравят, че преди всичко са длъжни да бдят за спасението на душите им.

Кардиъл бе необичайно мълчалив, което озадачи Морган. Той не можеше да забрави красноречието на епископа, проявено в писмата изпратени на Келсън през последните месеци. Епископът на Дхаса често поглеждаше към Арилан със странно, въпросително изражение, което Морган не можеше да изтълкува — изражение, което понякога караше космите на врата му да настръхват, без да може да определи защо.