Фурията на Академа

– Тогава те съветвам да започваш. Нямаш време за губене.

Глава 3

Амара вдигна ръце и се протегна. Най-после бе успяла да прогони гъстите облаци над крайбрежието на Ледено море и студената, заслепяваща мъгла отстъпи пред възхитителната топлина на изгряващото слънце. Краищата на облаците се раздвижиха за миг, над тях се издигна въздушната ѝ фурия Сирус и на фона на вихрушката Амара успя да различи формата ѝ – призрачни очертания на изящен дългокрак жребец, бързоног, грациозен и красив.

Облаците образуваха върхове и долини, като огромни планински вериги, цяла една страна на спокойно изящество и спираща дъха красота. Златистата светлина на пролетното слънце ги обагряше в алените цветове на огнените пламъци, а те на свой ред я пречупваха в цветни ленти, които танцуваха и се вихреха около Амара.

Тя се разсмя весело, изпълнена с радост. Колкото и често да летеше, красотата на небесата не спираше да изпълва сърцето ѝ с възхищение, а усещането за свобода и мощ ставаше все по-силно. Амара призова Сирус и фурията я понесе нагоре с такава скорост, че вятърът я удари в лицето, а част от облака с големината на Цитаделата в Алера бързо се смали до размерите на малка колона. Амара изви ръцете си по такъв начин, че въздушното течение я подхвана и я завъртя в шеметни кръгове, докато не ѝ се зави свят и въздухът не стана студен и разреден.

Присъствието на Сирус ѝ позволяваше да диша с лекота, поне за известно време, но ясната синева на небето започна да потъмнява и скоро пред очите ѝ грейнаха звездите. Студът се усили и самата Сирус започна да се изморява, докато се опитваше да привлече достатъчно въздух, за да се издигне още по-нагоре.

Сърцето ѝ биеше силно от вълнение и тя даде сигнал на Сирус да започне да се спуска. Почувства как издигането ѝ постепенно се забавя и за една възхитителна секунда увисна между звездите и земята. След това тя изви тялото си като за гмуркане и започна да пада. С разтуптяно от страх и възбуда сърце събра краката си и притисна силно ръце към тялото, с глава, насочена към земята. След секунди тя вече се спускаше надолу още по-бързо отколкото се беше издигала и очите ѝ се насълзиха от вятъра, докато Сирус не спусна пред тях част от себе си, за да я предпази.

Когато въздухът се сгъсти, тя накара Сирус отново да я задвижи, скоростта ѝ се удвои и утрои и около нея се образува лек ореол от светлина. Пред погледа ѝ се появиха зелените хълмове на долината Калдерон, които постепенно отблъскваха зимата с новата си растителност. Долината постепенно се уголемяваше с измамна предпазливост.

Амара увеличи скоростта, съсредоточавайки всяка частица от волята си върху управлението на фурията си, и се насочи към пътя, който прекосяваше долината и водеше към укрепената ферма в източния ѝ край. След това пред очите ѝ се появи и самият гарнизон.

Амара нададе силен вик от възбуда и напрегна силите си до крайност. Внезапно се разнесе оглушителен гръм. Тя изохка и разпери ръце и крака, за да забави падането си само на хиляда фута на дъното на долината. Сирус побърза да се спусне пред нея, забавяйки още повече падането ѝ. Двете заедно промениха посоката на движение и се плъзнаха над пътя като виеща ветровита буря. Изтощена и задъхана от усилието да постигне такава скорост, Амара се стрелна към портата на гарнизона, по-бърза от изстреляна от лък стрела. Приближавайки се, тя събра ветровете около себе си, а стражът, който пазеше портата, ѝ махна с ръка, без да става от мястото си.

Амара се ухили и промени курса си така, че да се спусне върху бойниците над портата. Вихрушката около нея вдигна облак от прах и отломки около стража – прошарен центурион, на име Джиралди. Набитият стар войник белеше с ножа си набръчканата кора на една ябълка от зимните запаси и бързо я покри с наметалото си в пурпурно и синьо, докато не се уталожи прахта. След това продължи с беленето.

– Графиньо – каза той с небрежен тон. – Радвам се да ви видя отново.

– Джиралди – отвърна тя. Развърза ремъците на запечатаната куриерска раница, която носеше на гърба си, и я свали. – Повечето войници стават и козируват, когато ги посети благородник.

– На повечето войници задникът не е дърт като моя – отвърна развеселено той.

„Нито пък носят на униформените си панталони алената нашивка на Ордена на Лъва, личната награда на Първия лорд за проявена доблест в битка“, помисли си Амара и едва успя да скрие усмивката си.

– Защо си поел караула? Мисля, че още предишния месец донесох документите за повишението ти.

– Донесохте ги – потвърди Джиралди и изяде една сбръчкана обелка. – Отказах го.

– Повишението?

– Враните да го изкълват, момиче – изруга той с определена доза шеговито пренебрежение към традицията за по-деликатно отношение към представителките на слабия пол. – През цялата си кариера съм се подигравал на офицерите. Смяташ ли, че съм такъв глупак, че да поискам да стана един от тях?

Неспособна да се сдържа повече, Амара избухна в смях.

– Ще изпратиш ли някой да съобщи на графа, че съм тук с пощата?

Джиралди изсумтя.