Фурията на Академа

Само да не бяха отвели Макс, мислеше си Тави. Само ако можеше Гай да се събуди. Преките заповеди от Първия лорд щяха да задействат Градския легион, че дори и Кралският легион можеше да се присъедини към търсенето. Гай можеше да се обърне към лоялните към него Върховни лордове, лордове и сенатори и това изцяло щеше да промени ситуацията.

Но Гай не можеше да направи нищо. Макс беше затворен в най-ужасния затвор в страната, охраняван от призователи, които никой не би могъл да надвие... Освен ако нямаше някой, който да може!

Тави рязко вдигна глава, изненадан от неочакваната си идея. Наистина съществуваха хора, които биха могли да преодолеят защитата на Сивата кула. Самите те не бяха призователи, но умееха да надхитряват, заобикалят или обезсилват фуриите, които защитаваха както бижутерите и златарите, така и далеч по-скромните пекарници и ковачници.

А щом бяха способни да преодоляват тяхната защита, може би щяха да успеят да влязат и в Сивата кула. Ако някой успеше да се промъкне вътре и да изкара Макс навън така, че стражата да не усети нищо, приятелят му щеше да се върне в Цитаделата и отново да се превъплъти в Гай Секстус. И тогава вече щеше да има Първи лорд, който да преобърне целия град с главата надолу, за да спаси леля му Исана от похитителите ѝ.

Тави знаеше какво трябва да направи.

Да хване Черния котарак.

Този път не ставаше въпрос за обикновено упражнение, от което зависи крайната му оценка. Тави трябваше да убеди крадеца да му помогне, като влезе в Сивата кула и освободи приятеля му Макс. И то колкото се може по-скоро. Всеки изгубен миг можеше да струва живота на леля му.

Тави присви замислено очи, после се изправи, излезе от класната стая и заключи вратата след себе си. Пъхна ключа на мястото му и се отдалечи в нощта с тихи, решителни крачки.

Глава 30

Тави сам не знаеше какво го накара да се отправи към улица „Занаятчийска“, намираща се в подножието на планината, на чийто връх се издигаше Цитаделата. Тук не се организираха елегантни празненства и градински приеми както на улиците, извисяващи се над останалата част от града. Нито пък можеха да се видят бижутерии или златарски ателиета. На улица „Занаятчийска“ живееха онези, които си изкарваха прехраната със собствените си ръце – ковачи, налбанти, резбари, пекари, каменоделци, касапи, амбулантни търговци, дърводелци и обущари. По провинциалните стандарти домовете им изглеждаха разкошни, но в сравнение с градските улици и намиращите се над тях аристократични квартали всичко тук бе доста бедно.

Но улица „Занаятчийска“ компенсираше недостига на екстравагантност с ентусиазъм. За хората, които трябваше да работят здраво всеки ден, за да си изкарват хляба, Фестивалът по изпращането на зимата бе един от най-любимите периоди в годината и хората полагаха огромни усилия в планирането на празненствата. В резултат на това не оставаше нито един час през деня или нощта, в който на улица „Занаятчийска“ да не се провеждаше някоя весела сбирка. Хората хапваха, пийваха, танцуваха и играеха различни игри и от там непрекъснато се носеха веселяшки викове.

Тави бе облечен с най-тъмните си дрехи и носеше старото си зелено наметало, спуснал качулката ниско пред лицето си. Когато стигна до улица „Занаятчийска“, той се спря за миг и я огледа с лека тревога. Празненствата бяха в разгара си. Фуриените лампи осветяваха навред и превръщаха нощта в ден. Свиреха поне три групи музиканти, а покрай многолюдните улици се забелязваха огладени с тебешир площадки за танцьорите, които се въртяха и потропваха в ритъма на музиката.

Тави вървеше по улицата и от време на време се оглеждаше. Беше се съсредоточил напълно върху информацията, която получаваше чрез слуха и обонянието си. На пресечката с Южната улица той рязко спря.

Първото нещо, което привлече вниманието му, беше смяната на музиката. Малък вокален ансамбъл изпълняваше песни, които изпълваха улицата с весела енергия. В същото време той долови и аромата на току-що опечен хляб и устата му се напълни със слюнка. Не беше слагал нищо в устата си от часове и гладният му поглед се насочи към пекарната, която обикновено в този късен час беше затворена, но сега продаваше кифлички и сладкиши, които хората купуваха като невидели.

Тави се огледа, притича към отсрещната страна на пътя и се шмугна между два магазина, където намери някаква щайга, върху която да стъпи. Така успя лесно да достигне перваза на прозореца и да се качи върху него. Миг по-късно вече беше сграбчил корниза под стряхата и бързо се изкатери на покрива. Сега вече можеше да продължи наред, като скочи на съседния покрив, нищо че сградата беше с един етаж по-висока. И така Тави продължи да се придвижва по улица „Занаятчийска“, подскачайки от покрив на покрив, напрегнал всичките си сетива.

Внезапно, без някаква видима причина, младежът усети как го обзема възбуда и разбра, че инстинктите не са го подвели. Откри едно местенце с гъста сянка зад някакъв комин, приплъзна се в него и се спотаи.